Безразборно отстъпват секундите
пред всеобщия похот на времето,
което отнема от себе си
всички молитви и храмове,
и така по неволя разголено,
то стои и рушат се основите
на това горчиво човечество,
където времето всъщност са хората.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Безсветлинно
Блясък на звезди и пеперуди,
размахали във тъмното крила,
безсветлинни изумруди,
скрити в прашните стъкла
на една любов по старите балади,
разлети в сънна тишина,
на една любов из глухите площади,
родена от безкрайната тъма
в думите и дланите на тази,
която само в любовта
намери лек за всички рани,
оставени от безразличната земя.
размахали във тъмното крила,
безсветлинни изумруди,
скрити в прашните стъкла
на една любов по старите балади,
разлети в сънна тишина,
на една любов из глухите площади,
родена от безкрайната тъма
в думите и дланите на тази,
която само в любовта
намери лек за всички рани,
оставени от безразличната земя.
Chasing the sunlight
А вятърът разпиля косата ми и неразбиращо ме влечеше към себе си. Лятото се возеше с мен по релсите на цялата тъга и обикновеност и между пръстите ми реши да остане, сякаш с едно вкопчване можех да го събера в себе си и да предпазя от уморените погледи и шишетата с бира.
Щеше ми се да можех. Да го създавам от нищото, да го внушавам с въздишките, да го предавам така, както вярата, да бъде всепроникващо и възраждащо, да мирише на лимонада и сладолед и на младост, на толкова много младост, та всички изведнъж да забравят годините и да се възхитят от всичката красота наоколо. Но не. Вятърът сякаш знаеше, че цветната рокля е единственото му лятно убежище до края на това безвъздушно пътуване на човечеството към зимата и сигурно затова се промъкваше там, но той не видя безразличието в очите на хората, не усети, че е изгубено. А си мислех, че аз съм замръзнала.
Някой трябва да разпръсне морето по хората.
Щеше ми се да можех. Да го създавам от нищото, да го внушавам с въздишките, да го предавам така, както вярата, да бъде всепроникващо и възраждащо, да мирише на лимонада и сладолед и на младост, на толкова много младост, та всички изведнъж да забравят годините и да се възхитят от всичката красота наоколо. Но не. Вятърът сякаш знаеше, че цветната рокля е единственото му лятно убежище до края на това безвъздушно пътуване на човечеството към зимата и сигурно затова се промъкваше там, но той не видя безразличието в очите на хората, не усети, че е изгубено. А си мислех, че аз съм замръзнала.
Някой трябва да разпръсне морето по хората.
Само на сушата моретата не са безкрайни.
Много морета са нужни, за да удавят чувството за непълноценност. Много морета и много копнежи, може би дори една вечна зима, може би някакъв път, по който най-накрая да тръгнат желанията, може би нещо повече от недостижимост, звезди сякаш, към които да се протягаш, много време би трябвало, за да бъде тук и сега истинско. И не само това, а и очилата трябва да са различни, с тези само аз изглеждам различна, а на мен не ми трябва различност, трябва ми светът да прилича на инакъв, очите от вътре да бъдат другите, онези от старото време, онези с усмивките, с пясъка, с дюните, онези детски искрящи очи, през които изглеждаше, че има спасение.
i've been everywhere
Наистина ли животът ми тук е толкова кален и буреносен, толкова пропиващо тъжен и сив и дъждовен или това е само градът, в който съм складирала спомените и възхищенията си? Това, което остави капки по мен беше времето, но кое време - изтичащото през капчуците на самотните къщи или онова, което диктува сега буквите?
Изляха се и се разтвориха във въздуха толкова въздишки на умора и отчаяние, че ми е трудно да повярвам, че само май е виновен с неговите безкрайни забързани вторници. В моята душа има повече облаци, отколкото в неговото небе. Затова аз валя, аз се изчерпвам на капчици и се превръщам в кал, която оцветява обувките му в кафяво. А аз не обичам обувки и не обичам кафяво - земята се разтресе и сега ще ни трябват крила.
От тъгата и празнотата на града, в който се върнах, трудно се създава пространство, за да летиш. Да беше само в бетона и в стъклото проблемът ..
Изляха се и се разтвориха във въздуха толкова въздишки на умора и отчаяние, че ми е трудно да повярвам, че само май е виновен с неговите безкрайни забързани вторници. В моята душа има повече облаци, отколкото в неговото небе. Затова аз валя, аз се изчерпвам на капчици и се превръщам в кал, която оцветява обувките му в кафяво. А аз не обичам обувки и не обичам кафяво - земята се разтресе и сега ще ни трябват крила.
От тъгата и празнотата на града, в който се върнах, трудно се създава пространство, за да летиш. Да беше само в бетона и в стъклото проблемът ..
Абонамент за:
Публикации (Atom)
