Еmpty

 Идва ми ... идва ми да ти кажа всичко. Да престана да се интересувам дали ме слушаш. Дали ти досаждам. Дали ме разбираш. Просто да говоря, сякаш е за последно. Може би наистина ще бъде. Не мога да преглъщам всичко, толкова са несправедливи всички неща, които се разрушават. Бих ти казала как ме боли. Как умирам на части. Как вече нямам нищо, колко съм куха и зла. Щеше ми се да се излея цялата, макар да не си струвам споделянето.
 Но не умея. От страх. И не знам думите.
 Всичко е толкова накъсано. Отдалечих се от щастието. Искам да ти разкажа ... да се надявам, че ще усетиш колко е мрачно у мен, как изгубих най-ценното. Аз не съм приятна за слушане. Аз съм вече една молекула живот, едно биещо сърце, което само не знае защо продължава. Пропита съм с отчаяние, с вечните откази.
 Щеше ми се да ти го кажа. И ти .. без да се опитваш да ме спасяваш, без да ме гледаш като пречупена, без да ме защитаваш от никого, щеше да останеш някъде там и щеше да вярваш.
 Би чакал да удържа сълзите. И щяхме да дишаме заедно, ала не мога ... не знам думите.

 Остаряла съм. Спрях да се въртя. Вече нямам почва под краката си, по която да стигна до някъде, но се уча да се лутам, да се губя и да се намирам и така постепенно оцелявам. Продължавам да съществувам без да ги има предишните безумни моменти, в които някак забравях каква съм и се пусках надолу ли, нагоре ли .. вече не знам, но и това няма значение. Лекотата се изпари във въздуха и дори топлите вълни на морето не могат да ми я върнат, а така ми е необходима, за да се спася от себе си. 
 Защото ... твърде трудно е да живееш само със едното съзнание, винаги да очакваш всичко и хората да се оказват такива, каквито си се надявал. Прекалено е все да съм права. И ме е страх да сгреша, защото тогава Вселената се обръща и аз обиквам онова камъче, дето е преобърнало цялата ми каручка. И после ... после трябва да се уча да живея от другата страна, където не знам дали е по-хубаво, просто е това, което имам и нищо няма място в него. Отстъпвам непрекъснато от желанията си, стигнах много далеч от идеалите си, но и не умея да се държа здраво за нещо, да защитавам малкото си пространство в живота.
 И все пак някога го умеех. Онова с отстояването на себе си. Сега се боря с последиците от всички невзети решения и затова съм все колебаеща се, все не чак толкова сигурна, а всъщност ... аз знам какво искам, просто .. имам нужда да не ми пука.

Неизвестно

Роди се стих от краха на мечтите,

изгря, превърна се в катранен дим,

дето извираше направо от сърцето

вместо сълзи, на болката комин.

Подобно пушеци в глухите простори,

оставиха света непоправим,

веднъж минала, след себе си мечтата

посипва с прах поникналия сън.

Роди се стих от гласовете на тъгата,

последен дъх на моя небосклон,

последна песен - нашата позната.

Подписвам се. Поклон.

                                            ~ 14.VIII.`11

Заря

 Далеч съм, уморена съм и се отказах да се боря за бледите копия на онова, което си мислех, че е светът, любовта и ... всичко останало. Разочарована съм. Гледах звездите, а си останах в калта и нищо не получих от тези звезди, доникъде не достигнах. Претръпнах на прецъфтявания, на разрушаването на нелепите ми представи за това иначе цветно земно кълбо. Преди да угаснат, фойерверките се разпръскват в небето и за един миг това е възторг, а в следващия е нищо. Аз подминах твърде бързо всички изригвания, макар дъхът ми да е спирал и да съм затваряла очи толкова пъти. И все пак не видях.
 И не мога да търся ново небе за ново изгубване. Пропита съм със сивота. Утрото ми е хладно, звездите са ми безцветни, хората също. Накрая пак ще приключа с точка, която няма значение, защото отчаянието продължава, защото химикалката проби дупка в листа ми и аз просто скочих в нея.

Behind these hazel eyes ..

 Никога не съм демонстрирала любов. Всичко прибирах в себе си, далеч от очите на другите. От страх. От невъзможност да защитя това, което имам, сякаш някой чака да ме упрекне, задето притежавам капчица щастие. И въпреки силата на всичките ми чувства, аз ги заключвах, укротявах ги, подчинявах ги на разума и те останаха скрити, без някога нещо у мен да е надделявало, да е пробивало стените ... Аз съм тиха вода.
  В живия свят емоциите горят, прецъфтяват, болките са сълзи по лицата на хората, които се предават на улицата, любовта е в прегръдките на децата по пейките, радостта е все в усмивките, в целувките, в лъчите на слънцето ... А аз все исках да я прикрия, да поставя преграда между мене и тебе, да предпазя света си от световете на другите, опитвах се всичко да събера само в думите, да говоря единствено с погледа. Защото това е, което никога не удържах, това е моята свобода, моят начин да кажа на глухите хора, че и аз страдам, и аз обичам, и аз живея. И то без никой да го е искал.
 Страхувам се да изляза и да оголя себе си с викове, със смях и с подскачане. Не ми стига смелост да се втурна срещу тебе по булевардите, да те обсипя с моето щастие докато съм още в ръцете ти и да забравя за всичко останало. Разбери, любовта ми е тиха. Ръката ми в твоята, откраднатата целувка зад ъгъла, споделения поглед в тълпата за няколко мига ... Всичко е твое и без да го показвам на хората. Ти само трябва да знаеш, че си емоцията, с която заспивам, с която се будя, с която си пия кафето, ти си емоцията, с която живея и си жив вътре във мен. И ако някога аз съм твърде студена, ако съм забравила да ти се усмихна, ако си мислиш, че любовта ми я няма и че съм я превърнала в ежедневие, то погледни във очите ми ... там ще я видиш. В очите ми нея не мога да скрия.

 А най-хубавото е, че има някой, който наистина не иска да си тръгвам.

Ще се върна при теб, А. ♥

All Life Long

 Книгите са най-добрият ми приятел. Хората не струват. Хората си тръгват. Хартията остава да попива сълзите и никога, никога не ми дава повод да плача. Нямам по-добър спасител. Когато стигна до дъното книгите вече са там и животът не е толкова самотен, чак толкова несподелен. Техните букви ме карат да се усмихвам, дори всичко останало да е отишло по дяволите. В техните букви открих себе си, с тях нарисувах и другите. Думите са мои, очите ми са все за тях. Това е мълчалива, непризната любов. Това е любов, която ме направи голяма и ми подари светове. И аз се връщам ... при нещото, което никога не ме е изоставяло. Книгите са красота. Дори и да са просто вещи. Не ме интересува, че звучи тривиално. Имам само тях, а някои хора не притежават нищо.

Те са
моето вчера,
моето днес,
моето утре,
моето винаги.