The Riddle

От страх да не живея с миналото се отучих как се живее с което и да е време.

Само на сушата моретата не са безкрайни.

 Много морета са нужни, за да удавят чувството за непълноценност. Много морета и много копнежи, може би дори една вечна зима, може би някакъв път, по който най-накрая да тръгнат желанията, може би нещо повече от недостижимост, звезди сякаш, към които да се протягаш, много време би трябвало, за да бъде тук и сега истинско. И не само това, а и очилата трябва да са различни, с тези само аз изглеждам различна, а на мен не ми трябва различност, трябва ми светът да прилича на инакъв, очите от вътре да бъдат другите, онези от старото време, онези с усмивките, с пясъка, с дюните, онези детски искрящи очи, през които изглеждаше, че има спасение.

i've been everywhere

 Наистина ли животът ми тук е толкова кален и буреносен, толкова пропиващо тъжен и сив и дъждовен или това е само градът, в който съм складирала спомените и възхищенията си? Това, което остави капки по мен беше времето, но кое време - изтичащото през капчуците на самотните къщи или онова, което диктува сега буквите?
 Изляха се и се разтвориха във въздуха толкова въздишки на умора и отчаяние, че ми е трудно да повярвам, че само май е виновен с неговите безкрайни забързани вторници. В моята душа има повече облаци, отколкото в неговото небе. Затова аз валя, аз се изчерпвам на капчици и се превръщам в кал, която оцветява обувките му в кафяво. А аз не обичам обувки и не обичам кафяво - земята се разтресе и сега ще ни трябват крила.
 От тъгата и празнотата на града, в който се върнах, трудно се създава пространство, за да летиш. Да беше само в бетона и в стъклото проблемът ..