never true

 Истината е, че ако ме оставите сама, ще мога най-после да потъжа. За неосъществената любов, за горчивото разочарование, за себе си, когато съм наистина аз, за моите милион и две пукнатини, за бодливата ми същност, за това, че светът ми се струва изгубен, за това, че и аз съм изгубена в него, за празното пространство в душата ми на дъното на всичките възхищения. 
  Ако ме оставите сама, ще мога да се разплача от съжаление, а аз имам за какво да съжалявам. За това, че забравям собствения си свят, за многото изневери на самата себе си в опит да бъда вярна на другите. 
  Ако ме оставите сама, ще бъда наистина само това - много, тъжно и всеобхватно сама, толкова повече, колкото гледам белия лист и преливам на него собственото си отчаяние. Отчаяние от това, че раздавам думи, които не притежавам на хора, които не притежават мен. Отчаяние, че притежаването на мен не е постижимо за никого, защото то предполага цялост, която да бъде нечия. 
 А аз съм парченца, залепени от нечие чуждо присъствие, което не се променя, не ме напуска, не ме оставя да плача, не ми дава да се разпадам. Залепена съм, но ако ме оставите сама - ще се разлепя, защото аз се изчерпах. А това все пак е тъжно, нали?
 Другата истина е, че ако ме оставите сама, това няма да види бял свят. 
 Засега обаче вие сте тук и не, че това ме възражда, но поне ми придава едно пълно с кух възторг съществуване. Всъщност ... то друго не остана. Единствено думите. 

Napkin

 Не вярвам на щастието. Не вярвам на "и заживели щастливо до края на дните си". Не вярвах дори когато бях малка, защото тогава не четях приказки. Нямам нужда животът ми да бъде нарисуван от умел художник на думите, защото ще бъде като произведение на изкуството върху обикновена салфетка. Няма да бъде траен, няма да бъде наред.
 Щастието - то е за всички мечтатели. Те са тези, които са в непрекъснато търсене, не аз. Аз съм тази, която не вярва в щастливите краища, защото искам да дишам в историята. Искам да бъде моята, не тази мечтаната. Предпочитам да ми се случи този, който никога не съм предполагала, защото най-истинските неща не можем да ги издействаме чрез мечтите. Те ни се случват само когато сме будни.

too real to be written

 Обещах си да не пиша нищо, обещах си, защото е неизразимо, защото е обида да се опитвам да го нарисувам с думи след като дори сълзите не успяват. Не исках да говоря за това, такива душевни стихии не се споделят с безмълвен екран, те не се споделят изобщо. Отказвам се от опитите това да излезе истинско, не умея да говоря за почувстваното, за чудовищното преобръщане на крайностите, не умея дори за мисля за него, то е толкова страшно и отвратително, че не искам да губя вярата за другата страна на нещата.

 Празни, измислени думи. Думи, изписали страници, но заемащи само пространство. И чувства. Дребнави, полуистински. Такъв е светът ни - хартиен. Препълнен с детайли, изпразнен от цялост и същност. Гледаме днешния ден или мечтаното бъдеще, а смисълът преминава незабелязано. Докато не реши да се върне и да ни удари шамар, задето сме толкова заслепени, че и доброто, и злото в света са обречени ...

taste the rainbow

 Март съм необичайно мълчалива с разпокъсаните облаци в душата си. Изкусно съм си свила гнездо в една обичана бодрост. Непрекъснато съм в полет между различните оттенъци на синьото, а в мен е тихото бяло, снегът на една нестоплена зима.
 Мечтае ми се, лежи ми се върху тревата, снима ми се слънчевата светлина през чашата с кола и лед, пътува ми се далече с музика, книга и него, но това не са копнежите по възраждащата се пролет, а само желанията да бъда пулсираща, пълноценна същност.
 Ще ми се в душата ми да беше зелено. И не чак толкова тихо.

February Morning

Пуши душата ми перлени облаци,
кълба от несбъднат копнеж,
прелитам със тях страховете си
и в покоя намирам летеж.