nineteen [ninety three]

  нищо не можете да ми подарите повече от думи.
  и нищо друго не бих искала.

Aspiration

 Има неща, които никога няма да завърша. Онова, което е трябвало да бъде на празното място, се е превърнало в празно място в живота ми. Имам толкова дупки по себе си, че не искам да нося никакви обици .. За да не добавям още тежест по себе си. Разстоянията са товар, дори когато са само помежду думите. Използвам многоточията, защото точките са мълчанието, написано и преразказано от будните ми сетива и защото понякога в няколко капки мастило съм способна да събера всичкото. И само понякога това "всичко" са просто въздишките по белезите и по отминалото.
 Мен ме накараха да говоря събитията. Мисля за разстоянието между думите повече, отколкото за самите думи, защото всяко от тези разстояния е пространството, което някога едни хора оставиха по същността ми. По моята продупчена същност.
 Вече не се опитвам да им измислям някакво съдържание. На дупките. Научих се, че през тях се диша.

don't dream it's over

 Единствено аз ли не се плаша от несбъднатите желания? Единствено мен ли подминава в пробождането си думата "никога", защото не намира в мен почва за доизрастване? Колко по-дълго от "никога"?
 Има по-страшни неща от това да не получиш каквото си искал. Като например да не искаш нищо изобщо.
 Моите мечти умират още преди да са се родили. Трябват ми несънища, а ме заливат безсъници. Студът вече ми е враждебен, защото ме кара да мисля за себе си. Не мога да губя, но няма да кажа "повече", защото и на дъното да си, пак има къде да паднеш.

 Има ли начин да се събудим, когато не спим?

tearing love apart

 Очите ми горят, сякаш не съм пила вода с дни. Зелени са, отново. Всичко в мен е смачкан и захвърлен космос, в който нещата нямат места, а само имена, които се забиват по мен със силата на случайно захвърлени думи. Толкова е разбъркано, че дори в изреченията ми си проличава как не зная кое на кого принадлежи и как да върна всичко обратно. Нямам силата да се сгуша в тази безредица, да се опитам да я почувствам моя, защото навсякъде около мен е издраскано с опитите ми и вече започна да излиза красиво от прекалено вторачване. Никой няма да ми позволи да се скрия, няма скривалище за съзнанието, което те изправя пред очите на другите и ти крещи колко голяма е този път грешката и как нямаш право да вземаш чужди решения. Всичко пристига със закъснение.
 А тишината в това разпръснато пространство е толкова позната, толкова искана някога, толкова осъждаща ме да преживея станалото. Тя е тишина, която ми позволява да пиша единствено истинското, единствено онова, което не исках да показвам пред другите, защото останалото за говорене вече е казано.
 Аз съм така малка в този така разпростиращ се космос, че е невъзможно да бъда открита сред останките от чуждите постъпки и думи. Нямам значение, атомите нямат самостоятелно значение, те само се прилепват към нещо и някого и започват да строят пясъчни кули. Аз съм способна да съществувам самостоятелно, но в кое от целият хаос съм аз?
 Не вода ми е нужна, а рамо.