the day always lasts too long

Не искам да спирам, не мога да тръгна,

не мога на гръб да те нося, боли,

и не мога от никъде цвят да откъсна,

листата постилат земята, нали?

 *   *   *

Не искам да спирам – така го живея,

така мимоходом преглъщам деня,

не искам да спирам, но мога да пея

и вървешком да преписвам света.

Не мога да тръгна – остават очите,

остават и смисъл, и думи зад мен,

не мога да тръгна, защото един е

и повече няма да имаме ден ..

И как да те нося – не стигат ръцете,

малко събирам аз в себе си цвят,

а на тебе ти трябват и други планети,

за песен, за пролет, за някакъв свят ..

И няма цветя по дърветата вече,

няма какво да ти дам за финал,

откомври шуми и мирише на есен,

а вятърът сякаш въобще не е спрял ..

2012 is november's night

 Градът свети, а над него вали. Облаците разказват своята история на войни и пътувания, от които светът се разтърсва и всичко се пропива с капки неразбирателство, шум и тревога. И  когато спре да вали, животът се събужда сив и кален, с намръщено все още небе и хиляди локви умора. С лъчите на слънцето денят тръгва отново. Изглежда красив, изглежда различен, изглежда преобразен и прероден от светлината. Защото тя е, която му е нужна, за да се върти и да привлича обич ..
  Ноември е. Нe мога да светя.