Smack that

 Хората скачат с бънджи. И се бият. Хората карат бързо, повишават тон, чупят чинии и си правят пиърсинг. Някои се татуират. Други плачат. Моята сляпа ярост ... нея как да я изкарам? Аз мълча. Е, понякога. От време на време си мисля, че думите променят нещо и че като споделя ще ми олекне. Но не. Няма нито читатели, нито слушатели, нито каквито и да било човешки същества, които да ги интересувам.
 Знаете ли какво означава да го каже човек като мен?
 Та аз ги обичам. Глупавите празни души, които не могат да затворят очи за себе си.
 Егоистично е да го поискам. И ми е добре, когато всеки гледа собствените си интереси и се връща при мен, за да ми сподели колко е шибан света. Естествено ... стоя си там, на средата между цялото заливащо ме безразличие и тоталната обсебеност и ги слушам. И рядко съм искала някаква връзка или нещо, което аз да черпя от хората, защото те обикновено не искат нищо да дават. Дори мълчание. Те са прекалено важни, прекалено нещастни и прекалено отчаяни, за да преглътнат терзанията си и да се заинтересуват от някого.
 Знаете ли ... светът отдавна се върти в кръг. Никого не обвинявам за положението си. В крайна сметка не знам кой кого е спасявал. Но не трябва така. Не трябва да няма значение дали се усмихваш наистина или е просто поредната маска ...
 А аз съм си истинска.
 И ще си включа телефона все пак.
 Защото мога да го преглътна ... без вас.

 Не мога. Наистина .. опитах се, но не мога и не знам как повече да опитвам. И с какви сили изобщо, когато нямам резервни запаси от каквото и да е вече. Не съм добре. Напоследък. Юни? Всъщност май, глупавият ненужен май. Уморена съм от живота, а не съм живяла чак толкова дълго. Пък и моят живот някак винаги е запазвал баланс, някак просто си продължаваше и аз си го харесвах такъв, невидим за депресиите, за тъгата и за умората. И беше емоционално лесен и имах време да се раздавам за малки неща.
 Обаче свърши. С цялото си въображение не разбирам защо, иначе сигурно щях да съм го поправила. Сега всичко ми тежи и даже сънищата ми са се превърнали в кошмарни сцени на неща, които не искам да виждам и да понасям. Чаршафите са ми усмирителна риза - до такава степен на изтощение съм се сринала, че минах на автопилот. Не ми се спи, не ми се яде, не ми се излиза, не ми се чете, не искам нито филми, нито кафе и километрите никак не ги забелязвам. Мога само да действам и след всеки час да се чувствам уморена до смърт, но това е омагьосан кръг ... сънят не ми помага.
 Този път е различно, разбира се. Не е въпрос на съвест или на чувства. Даже си мисля, че е нищото ми дойде повече. Нищото, в което аз трябваше да съм добре и да правя другите щастливи. Е, познайте. Не съм. Аз съм тази, която твърде дълго време спясавяше сама себе си.
 Всъщност ... най-тежката част от всичко може би е именно, че този път аз съм тази, която има нужда от помощ.