Мога да започна хиляди изречения с "Ако", "Защото" и "Понякога". Иде ми да напиша всички случайно хрумнали ми думи, както направи Дъмбълдор сякаш преди цяло десетилетие ... А може и да е минало горе-долу толкова, откакто нямам нужда от редове.
Имам само едно превъплащение. Само една героиня. Само един миг на отчуждение. И го развалят. Глупавата врата, дразнещият телефон, тъпият звук на собственото ми име или, в краен случай, собственото ми заблудено съзнание, което е принудено да се върне към часовника.
Има само едно стихотворение. Една книга. И едно дете, облегнато на стената в една стаичка.
Защо ли?
Не знам. Можеше да хвана всяко произволно нещо ... Би имало смисъл. А аз се залових със спрялото време и безкрайните булеварди, влюбена просто в следващата запетайка, която така и не се научих да слагам на място. И сега обичам буквите вместо музиката. Изпивам с очи гледката през прозореца. Спя от любопитство какво крие подсъзнанието ми и от необходимост да си почина от хората. И имам други хоризонти.
Можеше да разбирам от математика и архитектура, а аз живея с вдъхновения. Защо ли? ...
I'm yours ♥
Да седнеш на площада и да преброиш гълъбите, които се приближават до теб. Да стоиш на покрива и да си спомниш колко незначителни са всички пъти, когато си гледала надолу и си виждала само обувките си. Да се разхождаш докато вали и да отдаваш значение само на капките, които се разбиват в теб, защото знаеш, че ако имаше някой до теб той щеше да те накара да се скриете някъде. Да се въртиш на някоя въртележка само защото си забравила какво означава да чувстваш нещо живо в себе си. Да прегърнеш непознат на улицата и да не се чувстваш глупаво, че той те е отблъснал не съвсем мило. Да направиш някого щастлив, когато ти самата имаш нужда да бъдеш спасена просто за да не забравиш, че усмивки могат да се подаряват, дори и да не ги притежаваш.
Или да пишеш всички тези неща и да ги триеш отново, да продължаваш да се питаш откъде дойдоха и за кого са предназначени, да се усмихваш само на глупавия екран, защото човека от среща не подозира колко добре те е накарал да се почувстваш и да изливаш чувствата си в измисления дневник, вместо в нечии очи. Да обичаш с цялото си същество и да не знаеш чия си.
Или да пишеш всички тези неща и да ги триеш отново, да продължаваш да се питаш откъде дойдоха и за кого са предназначени, да се усмихваш само на глупавия екран, защото човека от среща не подозира колко добре те е накарал да се почувстваш и да изливаш чувствата си в измисления дневник, вместо в нечии очи. Да обичаш с цялото си същество и да не знаеш чия си.
All Good Things [come to an end]
Всичко прелива. Настроенията се оплитат, сякаш вместо да духа отвън, вятърът се е пренесъл в мен самата и просто обръща ли обръща ... А някога не правех разлика между сезоните. И между хората. Дори не знаех какво означава отчаяние.
Сега не знам какво да си пожелая. Защото отново е 22:22 и аз просто си мисля какво ще стане, ако си пожелая нещо невъзможно? И ако вярвах в мечтите сигурно щях да се почувствам поне малко по-добре, след като има какво да ме топли. Макар да е непостижимо. Макар да не заслужавам.
И макар че почти чувам едно "това е много глупаво", мисля да оставя всичко в произволна посока. Минутата вече отмина, разбира се, пък и навън захладня. Утре ще се изгубя в тълпата от хора и ще се усмихна глупаво на двете хубави очи, за които няма значение колко малко ще бъдат обичани.
А така или иначе вече не искам да обичам много. Не би имало никакъв смисъл.
Сега не знам какво да си пожелая. Защото отново е 22:22 и аз просто си мисля какво ще стане, ако си пожелая нещо невъзможно? И ако вярвах в мечтите сигурно щях да се почувствам поне малко по-добре, след като има какво да ме топли. Макар да е непостижимо. Макар да не заслужавам.
И макар че почти чувам едно "това е много глупаво", мисля да оставя всичко в произволна посока. Минутата вече отмина, разбира се, пък и навън захладня. Утре ще се изгубя в тълпата от хора и ще се усмихна глупаво на двете хубави очи, за които няма значение колко малко ще бъдат обичани.
А така или иначе вече не искам да обичам много. Не би имало никакъв смисъл.
Достатъчно?
Не е достатъчно само да ме прегърнеш и после да се чудиш защо не преставам да плача. Ако си искал да ме опознаеш, значи си разбрал, че не го правя. И заради теб не бих се разплакала, макар да означаваш повече, отколкото предполагаш.
Не е достатъчно да ме попиташ дали съм щастлива, защото не съм, независимо какво ще ти отговоря. И не ме карай да ти изреждам причини, защото няма да разбереш как изписвам страница след страница без да казвам истината. Приеми и още един факт - аз не желая щастие, а си го пожелавам при всяка възможност.
Не е достатъчно да съществуваш някъде. Не е достатъчно да вярвам, че ще те има. Не е достатъчно да разбираш защо не искам да плача. Можеш ли да приемеш, че няма да ти се зарадвам, когато се срещнем?
Не е достатъчно да ме попиташ дали съм щастлива, защото не съм, независимо какво ще ти отговоря. И не ме карай да ти изреждам причини, защото няма да разбереш как изписвам страница след страница без да казвам истината. Приеми и още един факт - аз не желая щастие, а си го пожелавам при всяка възможност.
Не е достатъчно да съществуваш някъде. Не е достатъчно да вярвам, че ще те има. Не е достатъчно да разбираш защо не искам да плача. Можеш ли да приемеш, че няма да ти се зарадвам, когато се срещнем?
2
За момент ми се стори, че е той. И думите, които някак продължаваха да се изливат от устата ми, не бяха същите, защото ги казвах на него. И всичко стана нелепо. Няколко въпросителни.
А не ми трябват. Ще изхвърля телефона. Сякаш това би обяснило защо помня само някаква двойка.
Забравих какво му казах. Просто защото не беше той.
И не искам да бъде!
А не ми трябват. Ще изхвърля телефона. Сякаш това би обяснило защо помня само някаква двойка.
Забравих какво му казах. Просто защото не беше той.
И не искам да бъде!
Абонамент за:
Публикации (Atom)