Без заглавие

Сякаш времето просто минава, а аз на талази бягам от мъката, че зная толкова много, та в мен надеждата няма къде да си построи убежище. 

Bitter-Sweet Christmas Feeling

Мили Дядо Коледа,


Тази година бях толкова не-добра, че мислех да те оставя без писмо.
Но ще бъда кратка, обещавам. 


Благодаря за "Годината на споделената любов". За горчиво-сладките събуждания, за годината, която се изплъзна между пръстите ми, но начерта миговете си в сърцето ми. Благодаря, че ми позволи да избягам толкова далеч, че да не мога да се върна повече към себе си. И за книгите, не толкова за хората ... благодаря. 


За новата година искам да има какво да искам през следващата такава. 


Моля те, дядо Коледа, върни ми най-после вдъхновението. 
Вече разбрах колко краткотрайно е всичко останало. 


Искрено ничия, Acapella.

Повече

 Вино. За да стопли сърцето. За да заличи мъката, напираща през чашата, която е единственото пълно нещо наоколо. За да не забелязвам щастието на другите ... не защото завиждам, не. Просто за да не боли повече след това. Или по време.
 Вино. За да ми отнема три секунди повече да проговоря. За да спира думите. Които никой не слуша наистина, които дори аз не вярвам понякога.
 И за да ги приемам по-лесно. За да чувствам, а не да мисля. Сърцето не може да бъде опиянено от спиртна напитка.
 А когато не чувстваш нещо, значи то никога не се е случвало. Не, че го признавам. Случайностите са за хората, които пият по-често. Аз на трезво бъркам много повече.
 Вино. Червено, а не обичам червеното. Цветът на кръвта, на любовта, на греха ... все неща, с които не мога да облека себе си. Но червеното вино, то е омагьосващо. През неговия поглед хората имат по-малко значение, думите са достатъчни, за да повярвам, а нощта не изглежда чак толкова дълга, когато целта ми е да стигна до края на улицата ...
 Те и краищата някак утихват тогава. И музиката се превръща във фон. И прегръдката на случайните хора е също успокояваща, защото не можеш да я приемеш иначе. Имаш само нея. Един топъл непознат човек в полумрака.
 Вино. За да прегърнеш момента.

One more time

  Понякога и хаосът не ме спасява. И мъглата, и големият град, и светлините му отдалеч остават просто в пространството, за да се върна към тях някога, ако си спомня въобще.
   Наблюдавам се как вървя по безмълвните улици и се вкопчвам в мълчанието им, защото толкова много други неща са опасни за вкопчване. И когато говоря винаги гледам встрани, към непознатите хора, за да не попия съвсем думите и да не забележа тяхното чувство. Четенето прекъсвам насред най-интересното и отивам да пия вода, да се докосна за малко до реалния свят, защото отдаването в измисления ще разруши толкова неща в истинския. Всяко посещение на някоя нова вселена го правя такова - отварям го, за да мога да се върна обратно. Не затварям окончателно страници и врати, страх ме е, когато няма къде да избягам.
 И обикновено хаосът е спасение. Обичам пространствата. В тях има надежда. Има я красотата на неподреденото, на това да бъдеш изгубен сред другите, свободата да нямаш значение.
 А понякога от думи се превръщам в толкова малка частица, че даже в космоса няма място за мен и остава просто да не принадлежа никъде ...

Носите ме със себе си

 Днес съм твоя за час,
 на следващия друг ще ме вземе.
 А аз като бумерангите все се обръщам,
 и все не знам на къде да поема.

 И когато изчезнете, уловени от някого,
 който ви пази по-близо от мене,
 аз няма да знам къде съм останала,
 и вероятно ще се изгубя в безвремие.

Безпасивност

 "Трудни времена." Е, да. Отвън и отвътре. Навсякъде, където могат да проникнат думите ... и чувствата. Не е само сърцето. И не е само съзнанието. Ако беше толкова просто, щях да съм се скрила отдавна някъде, за да го почакам да отмине. Това правят хората като мен - спотаяват се на ъгъла на стаята, между страниците на някоя книга, из всичките "не знам" и "добре".
 Но криене няма. Защото това е моят ден, моите хора и моят свят. И ако аз (всъщност просто "аз ..") мога да се промъквам така и мога да чакам и съм пълна с търпение и обич, която продължава да бъде цялата, и махам с ръка, докато времето свърши своето ... Останалите са други.

"какво не съм ти давал,
 какво не си ми взела?"

 Не знам "какво не стига", но един ден ще го намеря. Това правят хората като мен - пречат на останалите да си тръгнат. Защото не е по-лесно иначе.

The pain you'll never understand. Behind my eyes.

 Минаха почти шест години. Звучи като друг живот. И все пак винаги се сещам на датата, около нея, но никога по-късно, а понякога само защото някой казва нещо, което не е вярно и аз после се опитвам да обясня. Но на кого обяснявам всъщност?
 Шест години. Толкова ми отне да осъзная, че човек трябва да забрави за белезите. Единствено тогава продължаваш напред. Те са там, винаги ще са там. Минават месеци, без да си спомням. Хиляди събличания без да погледна натам, милиони признания без да го вземам предвид. Толкова пъти разказвам историята, ала тя няма пълнеж повече. Защото времето наистина ги лекува, само че трябва да пренастроиш живота си.

Как се оцелява ли?
Първо го заключваш някъде. И после заключваш себе си в хората, сред хората. И сред вещите може.
След това време, независимо колко е то, го приемаш на глътчици. Раздробяваш го, макар сърцевината да пари.
И после, когато можеш да погледнеш в очите останалите, започваш да разказваш (ако желаеш). И заключваш отново себе си, но този път отделно от хората. Защото те реагират различно и защото от думите им може отново да заболи. Може да боли и от твоите, когато разказваш.
Накрая ... накрая пресмяташ живота си, броиш времето по календара, осъзнаваш, че минават години, че ти живееш с това, въпреки него.

Пет години. Толкова време правех това ... преглъщах и разказвах. И мислех за себе си иначе. Като за жертва и понякога като за победител. Но не продължих. Макар животът ми да беше нормален, макар да избутах нанякъде спомените, макар да говорех с усмивка, с пренебрежение. Макар отдавна да няма кошмари, след които ме е страх да отворя очи.
 Сега живея наново. Или може би живея най-сетне. Не броя себе си от преди и от след. Не се чувствам героиня, разбрах, че не така се измерва силата (аз не съм наистина силен човек). И все пак ... това е последният ноември, в който пиша за нея. За катастрофата на живота ми, която ускори научаването, но забави усещането. 
 Най-трудно е да приемеш, че се случва на теб. Точно на теб от милионите хора.
 Звучи като друг живот. Случилото се през ноември. На два пъти. Знаете ли кое остава след шест пълни години?


Страхът.


Че може да се случи отново.