tearing love apart

 Очите ми горят, сякаш не съм пила вода с дни. Зелени са, отново. Всичко в мен е смачкан и захвърлен космос, в който нещата нямат места, а само имена, които се забиват по мен със силата на случайно захвърлени думи. Толкова е разбъркано, че дори в изреченията ми си проличава как не зная кое на кого принадлежи и как да върна всичко обратно. Нямам силата да се сгуша в тази безредица, да се опитам да я почувствам моя, защото навсякъде около мен е издраскано с опитите ми и вече започна да излиза красиво от прекалено вторачване. Никой няма да ми позволи да се скрия, няма скривалище за съзнанието, което те изправя пред очите на другите и ти крещи колко голяма е този път грешката и как нямаш право да вземаш чужди решения. Всичко пристига със закъснение.
 А тишината в това разпръснато пространство е толкова позната, толкова искана някога, толкова осъждаща ме да преживея станалото. Тя е тишина, която ми позволява да пиша единствено истинското, единствено онова, което не исках да показвам пред другите, защото останалото за говорене вече е казано.
 Аз съм така малка в този така разпростиращ се космос, че е невъзможно да бъда открита сред останките от чуждите постъпки и думи. Нямам значение, атомите нямат самостоятелно значение, те само се прилепват към нещо и някого и започват да строят пясъчни кули. Аз съм способна да съществувам самостоятелно, но в кое от целият хаос съм аз?
 Не вода ми е нужна, а рамо.

by Дамян Дамянов

"и който първи проговори

 той първи не обича вече."

                                 

just as long as I stay

 Създавам успешни илюзии, започващи с думичката "добре". Една бонбона с надпис "любов" ме очаква на масата. Снегът не може ли ме затрупа и вътре? Днешният тон е на тишината. Дървото приличаше на дантела върху мастилено-любимото ми небе.
 Помниш ли, когато гледах снежинките? Имам снимка из папките. И много хартиени обещания някъде.
 Трябва ли да те срещна на улицата, за да те преглътна завинаги? Или тези неща просто нямат преглъщане?

 Вече няма значение как звучат думите.

i found you as a timeless surrounding ..

 Все не ми стигат силите за онова глупаво последно писмо, което дължа на себе си. Всичко е размазано и бавно търкалящо се по улиците, които вече са повече пътища. Миналата година беше само един. Светът продължава по непрекъснатата си треактория и макар че не ме бива във физиката, аз също по нея вървя на някъде.
  Секундите ми мълчание са обречени на провал, но когато затворя очи се разтварям. И между безкрайното изброяване на неща, които все още имат значение, се врязва понякога онова "липсваш ми" и аз просто спирам. То ме пресреща в сънищата, не си тръгва с едно просто събуждане, защото малко от случилото се е наистина временно и аз все повече се превръщам в човек, който си е наложил самолечение.
  Затова са всичките тези думи, но има още толкова друго останало, че ми се струва непълно всяко неумело описване.

  Не зная дали (ме) четеш все още. Не зная дори дали искам да е така. 
  И все пак аз все още те намирам понякога. 
  Понякога там, където ти изобщо не си съществувал (когато трябваше).

pause

 Понякога ми се иска да се събудя от този кошмар. Но вече не зная ... да се събудя преди всичко да беше започнало или тогава, когато все още не вярвахме в края?

Once upon a time you were my everything

  Горчи, а навън е студено. Думите ми още се съвземат от всички изпращания. Стоя сгушена, а ръцете ми все не достигат до дъното и всичко се превръща само във вкопчване, за да не се превърна в другото. Идеалното време за бягства, които очакват осъществяване, а аз все се бавя на гарите. Димът на цигарите ме изпълва, тоновете само докосват повърхността ми, буквите излизат размазани, разкривени и непознати, а ръката ми се научи да бъде "вкъщи" навсякъде.
  Иска ми се да напиша писмо до моето минало, не до онова несигурно бъдеще. И това ще бъде едно сухо писмо, защото аз самата съм суха отвътре и съм с размера на точица. Дори в такова пространство е мъчно за оцеляване, тъгата като че е винаги в повече.
  Януари, зима, разделяне.
  Не смея да напиша реалните думи от страх да не прозвучат твърде истински.

1... 2... 3...

 Новата година няма нищо общо с новото начало. Нито с новите обещания. Новата година е всъщност старата, на която са й се изчерпали въздишките и на която й е омръзнало да се върти в кръг. То и на мен ми омръзна, но не мога просто да се сменя. А тя се премята, трупа числата след нулата, докато аз броя наобратно. Всяка година са по-малко надеждите, по-нестабилна вярата, по-изчерпана любовта и по-слаби думите. Първо капитулира желанието. И някога ще стигна до нулата, за да видя, че и да нямаш нищо останало в себе си, пак ще вървиш на някъде, пак ще чакаш нещо и някого, пак ще се обргъщаш с недостатъчност и пак самотата ще те притиска отвсякъде ... Дори и да си се опитал да я изтриеш.
 Това ми изглежда познато. Да не би да съм сбъркала календара?