Once upon a time you were my everything

  Горчи, а навън е студено. Думите ми още се съвземат от всички изпращания. Стоя сгушена, а ръцете ми все не достигат до дъното и всичко се превръща само във вкопчване, за да не се превърна в другото. Идеалното време за бягства, които очакват осъществяване, а аз все се бавя на гарите. Димът на цигарите ме изпълва, тоновете само докосват повърхността ми, буквите излизат размазани, разкривени и непознати, а ръката ми се научи да бъде "вкъщи" навсякъде.
  Иска ми се да напиша писмо до моето минало, не до онова несигурно бъдеще. И това ще бъде едно сухо писмо, защото аз самата съм суха отвътре и съм с размера на точица. Дори в такова пространство е мъчно за оцеляване, тъгата като че е винаги в повече.
  Януари, зима, разделяне.
  Не смея да напиша реалните думи от страх да не прозвучат твърде истински.

1... 2... 3...

 Новата година няма нищо общо с новото начало. Нито с новите обещания. Новата година е всъщност старата, на която са й се изчерпали въздишките и на която й е омръзнало да се върти в кръг. То и на мен ми омръзна, но не мога просто да се сменя. А тя се премята, трупа числата след нулата, докато аз броя наобратно. Всяка година са по-малко надеждите, по-нестабилна вярата, по-изчерпана любовта и по-слаби думите. Първо капитулира желанието. И някога ще стигна до нулата, за да видя, че и да нямаш нищо останало в себе си, пак ще вървиш на някъде, пак ще чакаш нещо и някого, пак ще се обргъщаш с недостатъчност и пак самотата ще те притиска отвсякъде ... Дори и да си се опитал да я изтриеш.
 Това ми изглежда познато. Да не би да съм сбъркала календара?

If anywhere to be found.

 Събуждам се с коса, разпръсната по възглавницата. Разбирам, че снощи отново съм прегръщала себе си по завивката омотана около тялото. Сутрините ме приканват да снимам живота им, но от леглото до чашата с кафе денят ми вече е уморителен. Единственото, което ме интересува, са вещите. Между тях понякога драскам по себе си изреченията, които не мога никъде да напиша, защото са само въздишки и обвинения. Ще се изтрият впоследствие. А аз до тогава ще съм се събрала отново. Когато бях океан и се събрах само в една шепа, останалото се разплиска наоколо. Сега се откривам по следите, които оставих след себе си в отговор на онова, което някой остави у мен.
 Стана много лесно да сглобявам изреченията. Толкова по-лесно, колкото никой не им обръща внимание. И ми е удобно така. Да съм помеждудругото. И да съм незначителна.
 А очите ми са зелени винаги, когато няма кой да ги види.
 Какво, че съм слаба само когато никой не гледа?
 Ако знаете колко "никой" имам около себе си ...

Без заглавие

Сякаш времето просто минава, а аз на талази бягам от мъката, че зная толкова много, та в мен надеждата няма къде да си построи убежище. 

Bitter-Sweet Christmas Feeling

Мили Дядо Коледа,


Тази година бях толкова не-добра, че мислех да те оставя без писмо.
Но ще бъда кратка, обещавам. 


Благодаря за "Годината на споделената любов". За горчиво-сладките събуждания, за годината, която се изплъзна между пръстите ми, но начерта миговете си в сърцето ми. Благодаря, че ми позволи да избягам толкова далеч, че да не мога да се върна повече към себе си. И за книгите, не толкова за хората ... благодаря. 


За новата година искам да има какво да искам през следващата такава. 


Моля те, дядо Коледа, върни ми най-после вдъхновението. 
Вече разбрах колко краткотрайно е всичко останало. 


Искрено ничия, Acapella.

Повече

 Вино. За да стопли сърцето. За да заличи мъката, напираща през чашата, която е единственото пълно нещо наоколо. За да не забелязвам щастието на другите ... не защото завиждам, не. Просто за да не боли повече след това. Или по време.
 Вино. За да ми отнема три секунди повече да проговоря. За да спира думите. Които никой не слуша наистина, които дори аз не вярвам понякога.
 И за да ги приемам по-лесно. За да чувствам, а не да мисля. Сърцето не може да бъде опиянено от спиртна напитка.
 А когато не чувстваш нещо, значи то никога не се е случвало. Не, че го признавам. Случайностите са за хората, които пият по-често. Аз на трезво бъркам много повече.
 Вино. Червено, а не обичам червеното. Цветът на кръвта, на любовта, на греха ... все неща, с които не мога да облека себе си. Но червеното вино, то е омагьосващо. През неговия поглед хората имат по-малко значение, думите са достатъчни, за да повярвам, а нощта не изглежда чак толкова дълга, когато целта ми е да стигна до края на улицата ...
 Те и краищата някак утихват тогава. И музиката се превръща във фон. И прегръдката на случайните хора е също успокояваща, защото не можеш да я приемеш иначе. Имаш само нея. Един топъл непознат човек в полумрака.
 Вино. За да прегърнеш момента.

One more time

  Понякога и хаосът не ме спасява. И мъглата, и големият град, и светлините му отдалеч остават просто в пространството, за да се върна към тях някога, ако си спомня въобще.
   Наблюдавам се как вървя по безмълвните улици и се вкопчвам в мълчанието им, защото толкова много други неща са опасни за вкопчване. И когато говоря винаги гледам встрани, към непознатите хора, за да не попия съвсем думите и да не забележа тяхното чувство. Четенето прекъсвам насред най-интересното и отивам да пия вода, да се докосна за малко до реалния свят, защото отдаването в измисления ще разруши толкова неща в истинския. Всяко посещение на някоя нова вселена го правя такова - отварям го, за да мога да се върна обратно. Не затварям окончателно страници и врати, страх ме е, когато няма къде да избягам.
 И обикновено хаосът е спасение. Обичам пространствата. В тях има надежда. Има я красотата на неподреденото, на това да бъдеш изгубен сред другите, свободата да нямаш значение.
 А понякога от думи се превръщам в толкова малка частица, че даже в космоса няма място за мен и остава просто да не принадлежа никъде ...