А вятърът разпиля косата ми и неразбиращо ме влечеше към себе си. Лятото се возеше с мен по релсите на цялата тъга и обикновеност и между пръстите ми реши да остане, сякаш с едно вкопчване можех да го събера в себе си и да предпазя от уморените погледи и шишетата с бира.
Щеше ми се да можех. Да го създавам от нищото, да го внушавам с въздишките, да го предавам така, както вярата, да бъде всепроникващо и възраждащо, да мирише на лимонада и сладолед и на младост, на толкова много младост, та всички изведнъж да забравят годините и да се възхитят от всичката красота наоколо. Но не. Вятърът сякаш знаеше, че цветната рокля е единственото му лятно убежище до края на това безвъздушно пътуване на човечеството към зимата и сигурно затова се промъкваше там, но той не видя безразличието в очите на хората, не усети, че е изгубено. А си мислех, че аз съм замръзнала.
Някой трябва да разпръсне морето по хората.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Публикации (Atom)