by Дамян Дамянов

"и който първи проговори

 той първи не обича вече."

                                 

just as long as I stay

 Създавам успешни илюзии, започващи с думичката "добре". Една бонбона с надпис "любов" ме очаква на масата. Снегът не може ли ме затрупа и вътре? Днешният тон е на тишината. Дървото приличаше на дантела върху мастилено-любимото ми небе.
 Помниш ли, когато гледах снежинките? Имам снимка из папките. И много хартиени обещания някъде.
 Трябва ли да те срещна на улицата, за да те преглътна завинаги? Или тези неща просто нямат преглъщане?

 Вече няма значение как звучат думите.

i found you as a timeless surrounding ..

 Все не ми стигат силите за онова глупаво последно писмо, което дължа на себе си. Всичко е размазано и бавно търкалящо се по улиците, които вече са повече пътища. Миналата година беше само един. Светът продължава по непрекъснатата си треактория и макар че не ме бива във физиката, аз също по нея вървя на някъде.
  Секундите ми мълчание са обречени на провал, но когато затворя очи се разтварям. И между безкрайното изброяване на неща, които все още имат значение, се врязва понякога онова "липсваш ми" и аз просто спирам. То ме пресреща в сънищата, не си тръгва с едно просто събуждане, защото малко от случилото се е наистина временно и аз все повече се превръщам в човек, който си е наложил самолечение.
  Затова са всичките тези думи, но има още толкова друго останало, че ми се струва непълно всяко неумело описване.

  Не зная дали (ме) четеш все още. Не зная дори дали искам да е така. 
  И все пак аз все още те намирам понякога. 
  Понякога там, където ти изобщо не си съществувал (когато трябваше).

pause

 Понякога ми се иска да се събудя от този кошмар. Но вече не зная ... да се събудя преди всичко да беше започнало или тогава, когато все още не вярвахме в края?

Once upon a time you were my everything

  Горчи, а навън е студено. Думите ми още се съвземат от всички изпращания. Стоя сгушена, а ръцете ми все не достигат до дъното и всичко се превръща само във вкопчване, за да не се превърна в другото. Идеалното време за бягства, които очакват осъществяване, а аз все се бавя на гарите. Димът на цигарите ме изпълва, тоновете само докосват повърхността ми, буквите излизат размазани, разкривени и непознати, а ръката ми се научи да бъде "вкъщи" навсякъде.
  Иска ми се да напиша писмо до моето минало, не до онова несигурно бъдеще. И това ще бъде едно сухо писмо, защото аз самата съм суха отвътре и съм с размера на точица. Дори в такова пространство е мъчно за оцеляване, тъгата като че е винаги в повече.
  Януари, зима, разделяне.
  Не смея да напиша реалните думи от страх да не прозвучат твърде истински.

1... 2... 3...

 Новата година няма нищо общо с новото начало. Нито с новите обещания. Новата година е всъщност старата, на която са й се изчерпали въздишките и на която й е омръзнало да се върти в кръг. То и на мен ми омръзна, но не мога просто да се сменя. А тя се премята, трупа числата след нулата, докато аз броя наобратно. Всяка година са по-малко надеждите, по-нестабилна вярата, по-изчерпана любовта и по-слаби думите. Първо капитулира желанието. И някога ще стигна до нулата, за да видя, че и да нямаш нищо останало в себе си, пак ще вървиш на някъде, пак ще чакаш нещо и някого, пак ще се обргъщаш с недостатъчност и пак самотата ще те притиска отвсякъде ... Дори и да си се опитал да я изтриеш.
 Това ми изглежда познато. Да не би да съм сбъркала календара?

If anywhere to be found.

 Събуждам се с коса, разпръсната по възглавницата. Разбирам, че снощи отново съм прегръщала себе си по завивката омотана около тялото. Сутрините ме приканват да снимам живота им, но от леглото до чашата с кафе денят ми вече е уморителен. Единственото, което ме интересува, са вещите. Между тях понякога драскам по себе си изреченията, които не мога никъде да напиша, защото са само въздишки и обвинения. Ще се изтрият впоследствие. А аз до тогава ще съм се събрала отново. Когато бях океан и се събрах само в една шепа, останалото се разплиска наоколо. Сега се откривам по следите, които оставих след себе си в отговор на онова, което някой остави у мен.
 Стана много лесно да сглобявам изреченията. Толкова по-лесно, колкото никой не им обръща внимание. И ми е удобно така. Да съм помеждудругото. И да съм незначителна.
 А очите ми са зелени винаги, когато няма кой да ги види.
 Какво, че съм слаба само когато никой не гледа?
 Ако знаете колко "никой" имам около себе си ...