Без заглавие

Сякаш времето просто минава, а аз на талази бягам от мъката, че зная толкова много, та в мен надеждата няма къде да си построи убежище. 

Bitter-Sweet Christmas Feeling

Мили Дядо Коледа,


Тази година бях толкова не-добра, че мислех да те оставя без писмо.
Но ще бъда кратка, обещавам. 


Благодаря за "Годината на споделената любов". За горчиво-сладките събуждания, за годината, която се изплъзна между пръстите ми, но начерта миговете си в сърцето ми. Благодаря, че ми позволи да избягам толкова далеч, че да не мога да се върна повече към себе си. И за книгите, не толкова за хората ... благодаря. 


За новата година искам да има какво да искам през следващата такава. 


Моля те, дядо Коледа, върни ми най-после вдъхновението. 
Вече разбрах колко краткотрайно е всичко останало. 


Искрено ничия, Acapella.

Повече

 Вино. За да стопли сърцето. За да заличи мъката, напираща през чашата, която е единственото пълно нещо наоколо. За да не забелязвам щастието на другите ... не защото завиждам, не. Просто за да не боли повече след това. Или по време.
 Вино. За да ми отнема три секунди повече да проговоря. За да спира думите. Които никой не слуша наистина, които дори аз не вярвам понякога.
 И за да ги приемам по-лесно. За да чувствам, а не да мисля. Сърцето не може да бъде опиянено от спиртна напитка.
 А когато не чувстваш нещо, значи то никога не се е случвало. Не, че го признавам. Случайностите са за хората, които пият по-често. Аз на трезво бъркам много повече.
 Вино. Червено, а не обичам червеното. Цветът на кръвта, на любовта, на греха ... все неща, с които не мога да облека себе си. Но червеното вино, то е омагьосващо. През неговия поглед хората имат по-малко значение, думите са достатъчни, за да повярвам, а нощта не изглежда чак толкова дълга, когато целта ми е да стигна до края на улицата ...
 Те и краищата някак утихват тогава. И музиката се превръща във фон. И прегръдката на случайните хора е също успокояваща, защото не можеш да я приемеш иначе. Имаш само нея. Един топъл непознат човек в полумрака.
 Вино. За да прегърнеш момента.

One more time

  Понякога и хаосът не ме спасява. И мъглата, и големият град, и светлините му отдалеч остават просто в пространството, за да се върна към тях някога, ако си спомня въобще.
   Наблюдавам се как вървя по безмълвните улици и се вкопчвам в мълчанието им, защото толкова много други неща са опасни за вкопчване. И когато говоря винаги гледам встрани, към непознатите хора, за да не попия съвсем думите и да не забележа тяхното чувство. Четенето прекъсвам насред най-интересното и отивам да пия вода, да се докосна за малко до реалния свят, защото отдаването в измисления ще разруши толкова неща в истинския. Всяко посещение на някоя нова вселена го правя такова - отварям го, за да мога да се върна обратно. Не затварям окончателно страници и врати, страх ме е, когато няма къде да избягам.
 И обикновено хаосът е спасение. Обичам пространствата. В тях има надежда. Има я красотата на неподреденото, на това да бъдеш изгубен сред другите, свободата да нямаш значение.
 А понякога от думи се превръщам в толкова малка частица, че даже в космоса няма място за мен и остава просто да не принадлежа никъде ...