Носите ме със себе си

 Днес съм твоя за час,
 на следващия друг ще ме вземе.
 А аз като бумерангите все се обръщам,
 и все не знам на къде да поема.

 И когато изчезнете, уловени от някого,
 който ви пази по-близо от мене,
 аз няма да знам къде съм останала,
 и вероятно ще се изгубя в безвремие.

Безпасивност

 "Трудни времена." Е, да. Отвън и отвътре. Навсякъде, където могат да проникнат думите ... и чувствата. Не е само сърцето. И не е само съзнанието. Ако беше толкова просто, щях да съм се скрила отдавна някъде, за да го почакам да отмине. Това правят хората като мен - спотаяват се на ъгъла на стаята, между страниците на някоя книга, из всичките "не знам" и "добре".
 Но криене няма. Защото това е моят ден, моите хора и моят свят. И ако аз (всъщност просто "аз ..") мога да се промъквам така и мога да чакам и съм пълна с търпение и обич, която продължава да бъде цялата, и махам с ръка, докато времето свърши своето ... Останалите са други.

"какво не съм ти давал,
 какво не си ми взела?"

 Не знам "какво не стига", но един ден ще го намеря. Това правят хората като мен - пречат на останалите да си тръгнат. Защото не е по-лесно иначе.

The pain you'll never understand. Behind my eyes.

 Минаха почти шест години. Звучи като друг живот. И все пак винаги се сещам на датата, около нея, но никога по-късно, а понякога само защото някой казва нещо, което не е вярно и аз после се опитвам да обясня. Но на кого обяснявам всъщност?
 Шест години. Толкова ми отне да осъзная, че човек трябва да забрави за белезите. Единствено тогава продължаваш напред. Те са там, винаги ще са там. Минават месеци, без да си спомням. Хиляди събличания без да погледна натам, милиони признания без да го вземам предвид. Толкова пъти разказвам историята, ала тя няма пълнеж повече. Защото времето наистина ги лекува, само че трябва да пренастроиш живота си.

Как се оцелява ли?
Първо го заключваш някъде. И после заключваш себе си в хората, сред хората. И сред вещите може.
След това време, независимо колко е то, го приемаш на глътчици. Раздробяваш го, макар сърцевината да пари.
И после, когато можеш да погледнеш в очите останалите, започваш да разказваш (ако желаеш). И заключваш отново себе си, но този път отделно от хората. Защото те реагират различно и защото от думите им може отново да заболи. Може да боли и от твоите, когато разказваш.
Накрая ... накрая пресмяташ живота си, броиш времето по календара, осъзнаваш, че минават години, че ти живееш с това, въпреки него.

Пет години. Толкова време правех това ... преглъщах и разказвах. И мислех за себе си иначе. Като за жертва и понякога като за победител. Но не продължих. Макар животът ми да беше нормален, макар да избутах нанякъде спомените, макар да говорех с усмивка, с пренебрежение. Макар отдавна да няма кошмари, след които ме е страх да отворя очи.
 Сега живея наново. Или може би живея най-сетне. Не броя себе си от преди и от след. Не се чувствам героиня, разбрах, че не така се измерва силата (аз не съм наистина силен човек). И все пак ... това е последният ноември, в който пиша за нея. За катастрофата на живота ми, която ускори научаването, но забави усещането. 
 Най-трудно е да приемеш, че се случва на теб. Точно на теб от милионите хора.
 Звучи като друг живот. Случилото се през ноември. На два пъти. Знаете ли кое остава след шест пълни години?


Страхът.


Че може да се случи отново.

подари ми усмивки. на листче.
но никога време.
и никакви думи. когато е трябвало.
а то трябваше.