Минаха почти шест години. Звучи като друг живот. И все пак винаги се сещам на датата, около нея, но никога по-късно, а понякога само защото някой казва нещо, което не е вярно и аз после се опитвам да обясня. Но на кого обяснявам всъщност?
Шест години. Толкова ми отне да осъзная, че човек трябва да забрави за белезите. Единствено тогава продължаваш напред. Те са там, винаги ще са там. Минават месеци, без да си спомням. Хиляди събличания без да погледна натам, милиони признания без да го вземам предвид. Толкова пъти разказвам историята, ала тя няма пълнеж повече. Защото времето наистина ги лекува, само че трябва да пренастроиш живота си.
Как се оцелява ли?
Първо го заключваш някъде. И после заключваш себе си в хората, сред хората. И сред вещите може.
След това време, независимо колко е то, го приемаш на глътчици. Раздробяваш го, макар сърцевината да пари.
И после, когато можеш да погледнеш в очите останалите, започваш да разказваш (ако желаеш). И заключваш отново себе си, но този път отделно от хората. Защото те реагират различно и защото от думите им може отново да заболи. Може да боли и от твоите, когато разказваш.
Накрая ... накрая пресмяташ живота си, броиш времето по календара, осъзнаваш, че минават години, че ти живееш с това, въпреки него.
Пет години. Толкова време правех това ... преглъщах и разказвах. И мислех за себе си иначе. Като за жертва и понякога като за победител. Но не продължих. Макар животът ми да беше нормален, макар да избутах нанякъде спомените, макар да говорех с усмивка, с пренебрежение. Макар отдавна да няма кошмари, след които ме е страх да отворя очи.
Сега живея наново. Или може би живея най-сетне. Не броя себе си от преди и от след. Не се чувствам героиня, разбрах, че не така се измерва силата (аз не съм наистина силен човек). И все пак ... това е последният ноември, в който пиша за нея. За катастрофата на живота ми, която ускори научаването, но забави усещането.
Най-трудно е да приемеш, че се случва на теб. Точно на теб от милионите хора.
Звучи като друг живот. Случилото се през ноември. На два пъти. Знаете ли кое остава след шест пълни години?
Страхът.
Че може да се случи отново.
Буци лед. Дъното на празната чаша. Драскотини навсякъде. Зелено, кафяво. Безсилие, отчаяние, страх. Тъга на талази. Друга реалност, различна вселена. Без граници. Заглушаваща есен. Ние сме никъде, никакви. Толкова далече. Толкова пулсираща празнота. Толкова ненаписана болка в толкова малко сърце. И вече пресъхнало.
Отново съм аз. Само аз и времето и онова, до което пристигнах. А то е страшно.
Искам да спре. Всичко.
Горчи ми ... всичко. И думите, и прашинките ми тежат ... Ала пак не е краят.
Защо не може просто някой да ми подари усмивка?
Отново съм аз. Само аз и времето и онова, до което пристигнах. А то е страшно.
Искам да спре. Всичко.
Горчи ми ... всичко. И думите, и прашинките ми тежат ... Ала пак не е краят.
Защо не може просто някой да ми подари усмивка?
Wishpin
Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя. Да оцелея. Да си легна отново. Да се събудя ...
Всъщност защо изобщо да се събуждам?
Да оцелея. Whatever that means.
Всъщност защо изобщо да се събуждам?
Да оцелея. Whatever that means.
Еmpty
Идва ми ... идва ми да ти кажа всичко. Да престана да се интересувам дали ме слушаш. Дали ти досаждам. Дали ме разбираш. Просто да говоря, сякаш е за последно. Може би наистина ще бъде. Не мога да преглъщам всичко, толкова са несправедливи всички неща, които се разрушават. Бих ти казала как ме боли. Как умирам на части. Как вече нямам нищо, колко съм куха и зла. Щеше ми се да се излея цялата, макар да не си струвам споделянето.
Но не умея. От страх. И не знам думите.
Всичко е толкова накъсано. Отдалечих се от щастието. Искам да ти разкажа ... да се надявам, че ще усетиш колко е мрачно у мен, как изгубих най-ценното. Аз не съм приятна за слушане. Аз съм вече една молекула живот, едно биещо сърце, което само не знае защо продължава. Пропита съм с отчаяние, с вечните откази.
Щеше ми се да ти го кажа. И ти .. без да се опитваш да ме спасяваш, без да ме гледаш като пречупена, без да ме защитаваш от никого, щеше да останеш някъде там и щеше да вярваш.
Би чакал да удържа сълзите. И щяхме да дишаме заедно, ала не мога ... не знам думите.
Но не умея. От страх. И не знам думите.
Всичко е толкова накъсано. Отдалечих се от щастието. Искам да ти разкажа ... да се надявам, че ще усетиш колко е мрачно у мен, как изгубих най-ценното. Аз не съм приятна за слушане. Аз съм вече една молекула живот, едно биещо сърце, което само не знае защо продължава. Пропита съм с отчаяние, с вечните откази.
Щеше ми се да ти го кажа. И ти .. без да се опитваш да ме спасяваш, без да ме гледаш като пречупена, без да ме защитаваш от никого, щеше да останеш някъде там и щеше да вярваш.
Би чакал да удържа сълзите. И щяхме да дишаме заедно, ала не мога ... не знам думите.
Остаряла съм. Спрях да се въртя. Вече нямам почва под краката си, по която да стигна до някъде, но се уча да се лутам, да се губя и да се намирам и така постепенно оцелявам. Продължавам да съществувам без да ги има предишните безумни моменти, в които някак забравях каква съм и се пусках надолу ли, нагоре ли .. вече не знам, но и това няма значение. Лекотата се изпари във въздуха и дори топлите вълни на морето не могат да ми я върнат, а така ми е необходима, за да се спася от себе си.
Защото ... твърде трудно е да живееш само със едното съзнание, винаги да очакваш всичко и хората да се оказват такива, каквито си се надявал. Прекалено е все да съм права. И ме е страх да сгреша, защото тогава Вселената се обръща и аз обиквам онова камъче, дето е преобърнало цялата ми каручка. И после ... после трябва да се уча да живея от другата страна, където не знам дали е по-хубаво, просто е това, което имам и нищо няма място в него. Отстъпвам непрекъснато от желанията си, стигнах много далеч от идеалите си, но и не умея да се държа здраво за нещо, да защитавам малкото си пространство в живота.
И все пак някога го умеех. Онова с отстояването на себе си. Сега се боря с последиците от всички невзети решения и затова съм все колебаеща се, все не чак толкова сигурна, а всъщност ... аз знам какво искам, просто .. имам нужда да не ми пука.
Защото ... твърде трудно е да живееш само със едното съзнание, винаги да очакваш всичко и хората да се оказват такива, каквито си се надявал. Прекалено е все да съм права. И ме е страх да сгреша, защото тогава Вселената се обръща и аз обиквам онова камъче, дето е преобърнало цялата ми каручка. И после ... после трябва да се уча да живея от другата страна, където не знам дали е по-хубаво, просто е това, което имам и нищо няма място в него. Отстъпвам непрекъснато от желанията си, стигнах много далеч от идеалите си, но и не умея да се държа здраво за нещо, да защитавам малкото си пространство в живота.
И все пак някога го умеех. Онова с отстояването на себе си. Сега се боря с последиците от всички невзети решения и затова съм все колебаеща се, все не чак толкова сигурна, а всъщност ... аз знам какво искам, просто .. имам нужда да не ми пука.
Неизвестно
Роди се стих от краха на мечтите,
изгря, превърна се в катранен дим,
дето извираше направо от сърцето
вместо сълзи, на болката комин.
Подобно пушеци в глухите простори,
оставиха света непоправим,
веднъж минала, след себе си мечтата
посипва с прах поникналия сън.
Роди се стих от гласовете на тъгата,
последен дъх на моя небосклон,
последна песен - нашата позната.
Подписвам се. Поклон.
~ 14.VIII.`11
Абонамент за:
Публикации (Atom)