The pain you'll never understand. Behind my eyes.

 Минаха почти шест години. Звучи като друг живот. И все пак винаги се сещам на датата, около нея, но никога по-късно, а понякога само защото някой казва нещо, което не е вярно и аз после се опитвам да обясня. Но на кого обяснявам всъщност?
 Шест години. Толкова ми отне да осъзная, че човек трябва да забрави за белезите. Единствено тогава продължаваш напред. Те са там, винаги ще са там. Минават месеци, без да си спомням. Хиляди събличания без да погледна натам, милиони признания без да го вземам предвид. Толкова пъти разказвам историята, ала тя няма пълнеж повече. Защото времето наистина ги лекува, само че трябва да пренастроиш живота си.

Как се оцелява ли?
Първо го заключваш някъде. И после заключваш себе си в хората, сред хората. И сред вещите може.
След това време, независимо колко е то, го приемаш на глътчици. Раздробяваш го, макар сърцевината да пари.
И после, когато можеш да погледнеш в очите останалите, започваш да разказваш (ако желаеш). И заключваш отново себе си, но този път отделно от хората. Защото те реагират различно и защото от думите им може отново да заболи. Може да боли и от твоите, когато разказваш.
Накрая ... накрая пресмяташ живота си, броиш времето по календара, осъзнаваш, че минават години, че ти живееш с това, въпреки него.

Пет години. Толкова време правех това ... преглъщах и разказвах. И мислех за себе си иначе. Като за жертва и понякога като за победител. Но не продължих. Макар животът ми да беше нормален, макар да избутах нанякъде спомените, макар да говорех с усмивка, с пренебрежение. Макар отдавна да няма кошмари, след които ме е страх да отворя очи.
 Сега живея наново. Или може би живея най-сетне. Не броя себе си от преди и от след. Не се чувствам героиня, разбрах, че не така се измерва силата (аз не съм наистина силен човек). И все пак ... това е последният ноември, в който пиша за нея. За катастрофата на живота ми, която ускори научаването, но забави усещането. 
 Най-трудно е да приемеш, че се случва на теб. Точно на теб от милионите хора.
 Звучи като друг живот. Случилото се през ноември. На два пъти. Знаете ли кое остава след шест пълни години?


Страхът.


Че може да се случи отново.

1 коментар:

~*LittleHope*~ каза...

Нека да не се случва повече. Нека. ^^

sono gia solo

Mood: "it falls apart from the very start. it falls apart"

Song: You+Me - Capsized

Book: "Как е" - Самюъл Бекет

Archivo del blog

Followers

Counting ..