My kingdom awaits

 Не ти пука до ... изведнъж! Но къде е моето изведнъж? И защо, по дяволите, споровете са ми сиви и дъждът просто си вали, защото после ще му обърна внимание, някой друг ден ще записвам това, което всъщност не искам да изпускам, ама до това искам колко време е минало ... И часовете са ми сиви, и безразличието, което някак се просмуква по-успешно от чувствата е едно такова безцветно, скучно и мъгливо и просто не достига до мен, понеже съм някъде в моя свят. I'm coming home ... Даже ми е все едно, че нямам къде да се върна. Онези бодлички в душата ми, които настойчиво ми повтарят за ехото на това срутване, са безсилни ... знам, че ще забравя. Ще забравя, че светът не го интересува аз коя вселена населявам и защо съм спряла да се въртя и се опитвам да спра още някого, нито как ще се излекувам от това. Да, защото мога въобще да не го правя и защото ... какво значение всъщност има, че нямам бягство от реалността, друго бягство освен глухотата.

I’m coming home
I’m coming home
Tell the World I’m coming home
Let the rain wash away all the pain of yesterday

Тя.не.се.измива.
И не е вчерашна.

Антон и Точица

 Искам да пиша!
 По дяволите всички решения, грешки и граници. Какво като съм безсилна, какво като вдъхновенията бягат, а залезите са заслепяващи? Сякаш има значение колко пъти ще спирам, как се предавам или колко ме е боляло ... Минало.
 Красота виждам навсякъде и нея искам да запечатвам, и чувства, и спомени, и глупави недовършени изречения, след които мълчанието казва два пъти повече. А не мога, все не мога да ги подреждам толкова смислено, че да напишат моите приказки и нещата, които така попивам от другите.
 Може да се ядосвам, да съм банална, да изброявам до писване, да се провалям почти непрекъснато, може никога да не съм истинска, може всички доводи на този свят да ми попречат да бъда пишеща, но аз искам! И без да обяснявам на някого, че не мога да дишам. Не мога да губя. Не знам как се обича. Искам да пиша.
 Пък да става каквото ще.

Up above the world, up above it all ..

 Различна? Еднаква?
 Нищо, след като губя думите, след като вдъхновенията вече не са мен наистина, след като себе си не мога да разкажа, а на уж живея в приказка, след като стъпките напред винаги са трудни, невъзможни, трябващи, след като любовта ми е оръжие, не рана, след като моите звезди са и негови и отново, пак, за пореден безброен път аз не съм наред. И не мога да кажа какво ми е. И вече не ме питат. Е, и?
 Вече не изписвам страници. Колко реда могат да съберат моите въздишки по нещо непритежавано и кой може да разбере, че загубата ми, т.е. моя красив мраморен смисъл, не е човек? Хората са неспособни, недостатъчни, неизпълващи и това звучи жестоко и непонятно за другите. А мен ме води до никъде, до вечното търсене на изход и на спасение, които не искам да притежавам, защото не ми трябват, няма да ми подарят онова, с което другите дишат, живеят, мечтаят, а аз не мога и не мога да изоставя ...
 Страх? Болка? Загуба? Вдъхновение?

Не знам.
Такава дума няма.

"Не, че те обичам ..."

 И докато вървяхме в непрогледната тъмнина се опитвах, наистина се опитвах да повярвам, че не се намираме там, че не сме изгубени завинаги в този всепоглъщащ мрак, който правеше страховете ни истински и очертаваше безкрайността на пътя пред нас. Цялото ми същество се поглъщаше, свиваше и събираше от светлината на единствената свещичка в ръката ми и съзнанието ми нямаше друга утеха освен нея, прекъсващата и неугасваща искра на живота, който оставих след себе си. Беше празник, а за мен нямаше сенки и нямаше спомени. Вървях, реката течеше на някъде, бяха минали два часа или двайсет минути, откакто потънахме в дебрите й, а планината оставаше все така непокътната от нашата вяра. И независимо колко се опитвах, не можах да забравя, че вървим по едни пътища, гледаме едни и същи звезди и носим заедно бремето на любовта си, и че тази любов е нашата. Когато на километри от нас се чуваше единствено звука на водата и очите ми търсеха само пътеките, една част от мен знаеше, че е намерила себе си и че ръката, която палеше огъня, най-сетне прилича на твоята. Не се страхувам от тъмното, просто не знам как се живее със щастие.

Dream a little dream of me

 Върнах се. И е слънчев априлски следобед, и по изключение съм себе си в кожата, която беше надраскана от хората, които преминаха и ме взеха минавайки. Върнах се, а това дори не е началната точка, и все пак е толкова хубаво ... Въздухът някак достига до мен цялата и ми мирише на сигурност, на преживяност, но и на още живот и незатворени страници. Хиляди пъти, когато стоях в дупката, съм се опитвала да припозная мрачното момиче в леката й усмивка и само наплъстените спомени ме пробождаха със своята истина. А сега думите се изливат изпод ръката ми и се научих, че това не се спира, не изчезва, не се пречупва и не умира, също както няма да избледнея и аз с времето, макар хиляди пъти да съм изсъхвала. Зная, че съм си същата ... това са моите обичани звукове, поизтъркани вече, но все пак моите, които остават след всеки април и всеки ноември.
 Прегърнала съм спокойствието и повече няма да изброявам. Слънцето от сутринта наднича в прозорците, а следващите признания, които дойдат написани, начертани или изказани, ще се удавят в океана на щастието. Върнах се. Ще ви преразкажа за моето минало.

"Нямам нощ и ден .."

 Будна съм. Разбира се, че съм будна. Никога не ме е бивало в частта със затварянето на очите и потъването в дебрите на невъзможните светове. Никога. Дори в мечтите, дори в измислените ми приказки, дори в собственото си съзнание не мога да спя, не мога да избягам, защото бързам да построя света си. И някак винаги е изглеждало разумно да бъда така препускаща между минувачите с устреми и надежди, с желанието да докосна всяко мъничко чудо, което се изпречи на пътя ми. Не забелязвах колко бързо лети времето, как липсва усмивката и какви картини оставям след себе си.
 Всички казват, че знам какво правя и как искам. Не ме боли от тяхната заблуда. Ничия любов не може да ме спре да преоткривам. Това е моята лудост, без смисъл, без причина, без огън ... само път напред, към живото, защото нямам достатъчно време, за да обичам всичкото.
 И когато се сливам в тълпата и не смея да дишам, когато мълча заради откази, когато бягам и ме прегръщат, когато съществувам насред пространството и единствено него съзнавам, тогава никога никой не вярва. Моите очи са отворени. Сънят ми е различен от вашия. И в тези очи има и слабост, и болка, и хаос, и нескончаемо лутане. Завладяващи, пречупващи и невидими. И може би следващия път, следващото ваше сигурно утре, за мен ще бъде последното, в което имам силата да устоявам. Будна съм. Разбира се, че съм будна. Адски е трудно да бъда.

О т к р а д н а т о

Неусетно в мен ти дълбаеш с ръцете,

безболезнено драскаш във плен,

моят ли свят стои помежду ни,

та се опитваш да го сглобиш всеки ден?

Хаос един е далечната истина,

той ме разхвърля сред нечий сатен,

него ли искаш да заличиш мислено

и нима можеш да ме спасяваш ранен?

Място чертаеш сред стари забрани,

ново начало поставяш за ден,

после си тръгваш, съвсем неусетно,

сграбчил парченце от мен …