Up above the world, up above it all ..

 Различна? Еднаква?
 Нищо, след като губя думите, след като вдъхновенията вече не са мен наистина, след като себе си не мога да разкажа, а на уж живея в приказка, след като стъпките напред винаги са трудни, невъзможни, трябващи, след като любовта ми е оръжие, не рана, след като моите звезди са и негови и отново, пак, за пореден безброен път аз не съм наред. И не мога да кажа какво ми е. И вече не ме питат. Е, и?
 Вече не изписвам страници. Колко реда могат да съберат моите въздишки по нещо непритежавано и кой може да разбере, че загубата ми, т.е. моя красив мраморен смисъл, не е човек? Хората са неспособни, недостатъчни, неизпълващи и това звучи жестоко и непонятно за другите. А мен ме води до никъде, до вечното търсене на изход и на спасение, които не искам да притежавам, защото не ми трябват, няма да ми подарят онова, с което другите дишат, живеят, мечтаят, а аз не мога и не мога да изоставя ...
 Страх? Болка? Загуба? Вдъхновение?

Не знам.
Такава дума няма.