Someone like me or what if everyone cared ..

 Установих, че съществуването е просто. Всичко над ставането от леглото сутрин лесно би могло да изглежда като живот, би могло да заслепява хората, на които им пука, би могло да заслепява и нас самите, за да повярваме, че живеем. И щеше, ако уморената и издишаща част от нас не ни напомня, че не сме добре. Именно това съм аз сега, а никога не съм била така. Ежедневие без борба, без сълзи, без усилия, ежедневие, в което се изисква само да слушаш и да се съгласяваш, защото нечие друго съзнание все още има силата да проговори. Не е ли глупаво? Да няма разлика дали споделяш или си безразличен. Всъщност не, жалко е. А аз съм сгрешена, понеже отказвам да приема, че светът е плосък ... Мен с всяко издишане ме боли, че съм спряла и това някак остава неразбираемо.
 Не ми се живее така и когато виждам колко хора го правят ми се отщява съвсем. Някой друг ще се огледа утре и няма да намери смисъл да продължи, защото да опитваш да дадеш нещо на някого е трудно, но да откриеш, че си единствения ... това обезсърчава. И аз сигурно съм прекалено голям оптимист, за да искам да вярвам, че когато спасиш някого и той ще те спаси след това, обаче ... с предели или без, това е живот. Другото съм аз и силите, които ще са ми нужни, за да се върна отново. Защото има значение.