Събуждам се с коса, разпръсната по възглавницата. Разбирам, че снощи отново съм прегръщала себе си по завивката омотана около тялото. Сутрините ме приканват да снимам живота им, но от леглото до чашата с кафе денят ми вече е уморителен. Единственото, което ме интересува, са вещите. Между тях понякога драскам по себе си изреченията, които не мога никъде да напиша, защото са само въздишки и обвинения. Ще се изтрият впоследствие. А аз до тогава ще съм се събрала отново. Когато бях океан и се събрах само в една шепа, останалото се разплиска наоколо. Сега се откривам по следите, които оставих след себе си в отговор на онова, което някой остави у мен.
Стана много лесно да сглобявам изреченията. Толкова по-лесно, колкото никой не им обръща внимание. И ми е удобно така. Да съм помеждудругото. И да съм незначителна.
А очите ми са зелени винаги, когато няма кой да ги види.
Какво, че съм слаба само когато никой не гледа?
Ако знаете колко "никой" имам около себе си ...
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
6 коментара:
Welcome to the club, sister!
... =]
да! познавам...
...зелените очи...
и никой-овците
списъка расте, уви...
:)
(между нас да си остане ;), до скоро летях във вакум...може би все още, но поне знам, че само с мисъл не се лети :)
...и се сещам за едни монолози с огледалото...
:)))
и аз познавам ..
а приземяването?
...дори то не е сигурно ;)
но...би могло да се постигне с мисъл...също като летенето :)
(всичко казано сега, по-горе или където и да било се отнася само и единствено за моите летежи)
приземявания и т.н.
...
Публикуване на коментар