Все не ми стигат силите за онова глупаво последно писмо, което дължа на себе си. Всичко е размазано и бавно търкалящо се по улиците, които вече са повече пътища. Миналата година беше само един. Светът продължава по непрекъснатата си треактория и макар че не ме бива във физиката, аз също по нея вървя на някъде.
Секундите ми мълчание са обречени на провал, но когато затворя очи се разтварям. И между безкрайното изброяване на неща, които все още имат значение, се врязва понякога онова "липсваш ми" и аз просто спирам. То ме пресреща в сънищата, не си тръгва с едно просто събуждане, защото малко от случилото се е наистина временно и аз все повече се превръщам в човек, който си е наложил самолечение.
Затова са всичките тези думи, но има още толкова друго останало, че ми се струва непълно всяко неумело описване.
Не зная дали (ме) четеш все още. Не зная дори дали искам да е така.
И все пак аз все още те намирам понякога.
Понякога там, където ти изобщо не си съществувал (когато трябваше).
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
Няма коментари:
Публикуване на коментар