Всичко прелива. Настроенията се оплитат, сякаш вместо да духа отвън, вятърът се е пренесъл в мен самата и просто обръща ли обръща ... А някога не правех разлика между сезоните. И между хората. Дори не знаех какво означава отчаяние.
Сега не знам какво да си пожелая. Защото отново е 22:22 и аз просто си мисля какво ще стане, ако си пожелая нещо невъзможно? И ако вярвах в мечтите сигурно щях да се почувствам поне малко по-добре, след като има какво да ме топли. Макар да е непостижимо. Макар да не заслужавам.
И макар че почти чувам едно "това е много глупаво", мисля да оставя всичко в произволна посока. Минутата вече отмина, разбира се, пък и навън захладня. Утре ще се изгубя в тълпата от хора и ще се усмихна глупаво на двете хубави очи, за които няма значение колко малко ще бъдат обичани.
А така или иначе вече не искам да обичам много. Не би имало никакъв смисъл.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Няма коментари:
Публикуване на коментар