Въпросът не е да кажеш на хората това, което искат да чуят. Ти би трябвало да си там, за да чуят това, което трябва.
Те слушат, но не чуват. Няма да те чуят, когато опровергаваш щастието, когато отричаш любовта, когато не вярваш в приятелството. В миговете, в които растем и се променяме, винаги сме сами. Те не идват изведнъж и защото сме свикнали с процеса, преставаме да виждаме прекия път до истината - този да се вслушаш в някого. Когато гледаш всичко пропускаш същественото, но то рано или късно те настига и буквално ти избожда очите. А без очи ... какво ли можеш да им кажеш?
Да, защото когато дойде онзи момент на осъзнаване, ние сме безмълвни. Тогава чуваме наистина. Затова трябва да говориш. Трябва им казваш какво трябва да чуят, макар и никога да не знаеш дали наистина те слушат. Но има смисъл - някога ще те чуят. И когато го направят, когато потърсят утехата в чуждите думи и когато я намерят, тогава ще разбереш защо са си заслужавали хилядите празни приказки.
Ние имаме нужда да чуем нещо. Някои от нас го търсят навсякъде. Други са сигурни, че ще го намерят в изкуството. Трети не знаят, че един ден ще чуят.
Само че ще го направят, било то в момент на екстаз или на изстъпление. Затова ... говорете!