Стана модерно да се акцентира върху малките неща. Всеки втори популярен цитат гласи как една усмивка е лъч слънце за някого. Твърдят, че прегръдките могат да те направят щастлив. Или че блокчето шоколад ще направи деня ти по-хубав. Убеждават ни, че трябва да казваме "обичам те" по-често, защото не знаеш кога ще е късно. Музиката се предлага като лекарство, в  което ще намериш всичко. И още ...
Вярно е, че когато животът ти е наред, всички малки жестове го правят да изглежда още по-светъл. След като си нарисувал картинката, можеш да я оцветяваш колкото искаш и да се оплакваш, че имаш нужда само от един цвят. Когато си толкова свикнал с щастието, че не го забелязваш, можеш да внушаваш ( на себе си и на другите ), че се чувстваш тъжен защото няма кой да те прегърне.
Обаче не е така.
Много малко означава една усмивка, когато единственото, което искаш, е да бъдеш някой друг. Който и да е друг. Прегръдката няма да помогне, музиката, шоколада, слънцето, целувките ... няма кой да ги забележи. Няма кой да им обърне внимание, защото липсата в теб е толкова голяма, че такива второстепенни неща няма да я запълнят. Когато се наложи сам да рисуваш рисунката или да я събираш обратно, тежестта на кръста ти ще е единственото, което ще осъзнаваш.
Една усмивка не може да разсее тъмнината. Колкото и тъжно да е, тя не може. Всичките усмивки на света няма да ти помогнат да се усмихнеш. А докато не го направиш ти, няма да видиш и другите.
Аз не искам да подценявам малките неща. Те и мен ме карат да се чувствам по-добре. Само че именно тези неща НЕ са в основата на щастието. Нормално е да мълчим за силните неща и нека да се акцентира върху всичко останало, но нека и да не се заблуждаваме, че една прегръдка ще излекува болката.
Защото няма.