Не ме оценяваше. Нищо не ми спести. Оставяше ме да гледам след теб докато си тръгваш. Крадеше съня ми и го превръщаше в истина. Носеше ми празни подаръци. Взимаше ме на части и забравяше да ме върнеш обратно, сякаш не знаеше, че имам нужда от себе си. А беше наясно. Колко съм те мразила и как те обичах в моментите, в които ме оставяше да се събуждам с усмивка.
И после ми пееше онази песен ... за лошата приказка, за белите нощи и нашата битка. Никога не ми я разказа до край. Не ми отговаряше на въпросите, не искаше да ме спираш, когато грешах. Беше лош приятел. Добрите приятели ти подават ръка, когато паднеш, а ти ме буташе отново и познай - нарани ме! Неколкократно. Но все си издействаше позволение да дойдеш пак в деня ми и да ми напомниш за нашите пътища.
Остави ме да ги вървя сама накрая. Не ми каза кой излезе победител. Дори не ми даваш да вярвам, че битката е приключила. Какъв избор ми оставяш въобще? И как последно да те наричам ...?
Натежали
Позволи ми да бъда прекрасната,
онази, която играе със вятъра,
светлината над сивите хребети,
непознатата скитница в театъра.
Позволи ми със дъх да докосвам
натежалите погледи в сумрака,
и спънати в ритъма думите,
позволи ми да ги прекъсвам.
Позволи ми да свалям завесите,
зад които мечтите неволно изгарят,
позволи ми – нека счупя оковите
на безцветните роли на словото.
Позволи ми аз да ти нося жаравата,
да ти напомням за стихове дадени,
позволи ми, аз вече съм цялата в листове,
които чакат да бъдат запалени.
~ 12.01.2011
~ 12.01.2011
Мъгли и приказки
С разбъркани коси и чувства, с недостатъчни секунди, с думи, запетайки и многоточия навсякъде ... Един цял свят е в тях, но и всичко друго е там. Някакви усмивки между тях - по-скоро навик и нужда, отколкото желание, защото да се смееш е просто начин да си припомниш колко е глупав животът и после да продължи да ти пука. Омръзнаха ми бързите сутрини и тъжните вечери, с мъглата отвън пред прозореца, която ме скрива от и без това невнимателните шофьори. А преди я обичах. Но вече няма какво да потъва в нея ... аз в по-големи океани се изгубих, та тя и нейната красота ли ще ме спрат?!
Мирише ми на ноември. Макар че и след него съм оцелявала. Вече е друго обаче, напоследък думите станаха повече. И не болят, а аз ги прекъсвам и сякаш ги чувам за пръв път. Защо не?
Нищо не би струвало да ми се живее точно сега, но би означавало друго. Защото това е различна приказка, за която просто не ми стигат измеренията на нашето време. И нещо в мен не ми дава да я развалям. Не, че няма да победя. Ще я преобърна, надраскам и сглобя и ако след всичките "може би" е останало нещо от нея ... тогава може и да я преживея.
Мирише ми на ноември. Макар че и след него съм оцелявала. Вече е друго обаче, напоследък думите станаха повече. И не болят, а аз ги прекъсвам и сякаш ги чувам за пръв път. Защо не?
Нищо не би струвало да ми се живее точно сега, но би означавало друго. Защото това е различна приказка, за която просто не ми стигат измеренията на нашето време. И нещо в мен не ми дава да я развалям. Не, че няма да победя. Ще я преобърна, надраскам и сглобя и ако след всичките "може би" е останало нещо от нея ... тогава може и да я преживея.
... is not enough
Мога да ти дам реки от думи, ако това ще те накара да спреш. Мога да изпиша всичко, макар нищичко да не разбирам от любов и да не знам защо продължаваш. Мога да бъда срещу теб, можем заедно да не спим всичките януарски нощи и да дълбаем върху старите думи, мога да съм ти опора или проклятие, мога ... само кажи какво.
И няма да те питам защо се връщаш, въпреки че след нас ще остане тишината с хилядите изречени "моля те". Но и тя е временна, ти не си създадена за това ... И няма да спирам, нищо няма да спре, защото утре е просто следващата дата, но е още един шанс да бъдеш неуловимо прекрасна и луда, толкова истинска, колкото си докато плачеш.
Кръг, казваш, е да преследваш невъзможното и да го губиш получавайки го, да го носиш в себе си и да се бориш да не излезе и накрая то винаги да бъде победител. Казваш, че началото и краят съвпадат, че човек се върти по собствената си ос и че това са коловози ...
Но ще излезем. Ще спрем света, ако трябва. Ще поръчваме, докато този свят не се обърне наопаки, а даже и след това. Ще го нарисуваме наново - гумичките са за това, ще го оцветим и той пак ще си бъде наш. Защото е възможно. Да започнеш отначало. Ще го направим ... ако ми позволиш.
И няма да те питам защо се връщаш, въпреки че след нас ще остане тишината с хилядите изречени "моля те". Но и тя е временна, ти не си създадена за това ... И няма да спирам, нищо няма да спре, защото утре е просто следващата дата, но е още един шанс да бъдеш неуловимо прекрасна и луда, толкова истинска, колкото си докато плачеш.
Кръг, казваш, е да преследваш невъзможното и да го губиш получавайки го, да го носиш в себе си и да се бориш да не излезе и накрая то винаги да бъде победител. Казваш, че началото и краят съвпадат, че човек се върти по собствената си ос и че това са коловози ...
Но ще излезем. Ще спрем света, ако трябва. Ще поръчваме, докато този свят не се обърне наопаки, а даже и след това. Ще го нарисуваме наново - гумичките са за това, ще го оцветим и той пак ще си бъде наш. Защото е възможно. Да започнеш отначало. Ще го направим ... ако ми позволиш.
~ на П., която знае защо
Dead Poets Society
Толкова неразбиране съм срещала в очите, толкова скрит присмех, толкова пренебрежение и почуда. Някак хората ... те никога не са достатъчно самотни, за да прибягват до откровения. Те някак обичат и живеят иначе, с глупави възклицания и усмивки, с мечти и заблуди, особено заблуди, с желание, със страст и с безразличие. Освен всичко останало, те не изпитват нужда да търсят, защото се притежават безрезервно и напълно и следващият, посегнал на тялото им, е просто следващ и отминава.
И сега идва една думичка, която съм намразила от прекалено използване и прекален драматизъм. Думичката с нейното единствено значение да те бележи като по-различен, сякаш само ние имаме нараними чувства и несподелени емоции. Поети. Поети дори без лист хартия. Къс глина в ръцете на времето. Хората, които биват променяни от самите себе си и които разбират самотата на другите, но не могат да избягат от своята собствена.
И ние живеем, даже съвсем истински, макар и не винаги весело. Понякога се преобръщаме след някого, понякога плачем и все пак понякога обичаме. Ядосваме се на света, че ни е подчинил на себе си, но често сме достатъчно самотни, за да драскаме на белите листа следите, които другите оставят върху нас. Защото все някъде трябва да го правим и не защото ни помага. Всъщност и за нас няма значение, но не сме толкова различни ... просто светът в нас самите понякога прелива.
И сега идва една думичка, която съм намразила от прекалено използване и прекален драматизъм. Думичката с нейното единствено значение да те бележи като по-различен, сякаш само ние имаме нараними чувства и несподелени емоции. Поети. Поети дори без лист хартия. Къс глина в ръцете на времето. Хората, които биват променяни от самите себе си и които разбират самотата на другите, но не могат да избягат от своята собствена.
И ние живеем, даже съвсем истински, макар и не винаги весело. Понякога се преобръщаме след някого, понякога плачем и все пак понякога обичаме. Ядосваме се на света, че ни е подчинил на себе си, но често сме достатъчно самотни, за да драскаме на белите листа следите, които другите оставят върху нас. Защото все някъде трябва да го правим и не защото ни помага. Всъщност и за нас няма значение, но не сме толкова различни ... просто светът в нас самите понякога прелива.
Run
Не искаш да ме използваш. Не искаш да ме караш да плача. Не искаш да преставам да се усмихвам, защото ... не, това няма да означава, че съм престанала да си мисля за теб, но ти го знаеш. Знаеш, че съм толкова малка и лека, че мога да се скрия сред листата или да се удавя в чуждите океани и че големият свят ужасно много ме уморява и ме кара да забравям какво съм. Хората ме въртят и ти сигурно си представяш колко ми пука, защото съм в обратната посока.
Знаеш, че ще поискам да избягам, знаеш, защото съм ти казвала какво е ... и знам, че не искаш, но ще продължа да бъда такава.
Аз не заслужавам и ти не заслужаваш да бъда онази, другата, която ме побеждава във всяка битка и ме кара да наранявам. Но аз съм и нея и ти още не си срещал бурята в мен. Стихията, която може би няма да забележиш в очите ми, тя ще ме накара да спра, тя ще бъде лошата, тихата истина, че аз съм изгубена някъде в себе си и няма да победя. Моята битка няма да е и твоята - ти имаш другото бъдеще. На теб не ти предстои да откриеш пътя обратно, ти си по-истински, по-не толкова временен.
Не искаш да бъда тъжна. Знам, но и тогава, трябва да знаеш, ще имам нуждата ти да си този, който ще продължава. Ти няма да ме спасяваш, няма .... макар че тогава сигурно ще ти кажа обратното. Но недей да ми вярваш. Аз съм една скитница и сама ще оцелея някак си.
Само че първо трябва да останеш. Остани и не преставай да ме усмихваш, дори когато съм друга, защото е много трудно да няма при кого да се върнеш.
Знаеш, че ще поискам да избягам, знаеш, защото съм ти казвала какво е ... и знам, че не искаш, но ще продължа да бъда такава.
Аз не заслужавам и ти не заслужаваш да бъда онази, другата, която ме побеждава във всяка битка и ме кара да наранявам. Но аз съм и нея и ти още не си срещал бурята в мен. Стихията, която може би няма да забележиш в очите ми, тя ще ме накара да спра, тя ще бъде лошата, тихата истина, че аз съм изгубена някъде в себе си и няма да победя. Моята битка няма да е и твоята - ти имаш другото бъдеще. На теб не ти предстои да откриеш пътя обратно, ти си по-истински, по-не толкова временен.
Не искаш да бъда тъжна. Знам, но и тогава, трябва да знаеш, ще имам нуждата ти да си този, който ще продължава. Ти няма да ме спасяваш, няма .... макар че тогава сигурно ще ти кажа обратното. Но недей да ми вярваш. Аз съм една скитница и сама ще оцелея някак си.
Само че първо трябва да останеш. Остани и не преставай да ме усмихваш, дори когато съм друга, защото е много трудно да няма при кого да се върнеш.
Just the way it is - endless.
Не знам дали ми останаха думи за писане. Не мога да събера в шепи всичките споделени мигове. Не се събират. Трябва да им намеря друго място, защото от листовете боли, а кашоните май се нуждаят от пренареждане. Но ще трябва да се заровя пак там, защото в цялата лудница ще се срещнем отново и тогава моят прогрес, моите усмивки и новата Коледа ще отидат на вятъра. А той никога не ми ги връща.
Сякаш някой има нужда да живее втори път.Твърде достатъчно беше, че стоях тогава и ме спасяваха случайните хора, защото се оказа, че никой друг не може. И как ще могат след силата на всички признания - и аз не мога.
Но ще се върна и .. и може би ще си взема откраднатото. Ако не съм го загубила.
Мога да живея и без това. Мога да си затварям очите и да играя до последно. Мога да мълча, когато ме питат и тогава няма да ми са наложи да се връщам. Мога да се откажа да се боря и да обърна тази страница. Мога да се скрия в спомените - някога някой ще ме намери, но и тогава няма да е приключило. Мога да оставя времето да го направи вместо мен, само че никога няма да разбера кой е бил победител.
И евентуално няма да понеса загубата.
Сякаш някой има нужда да живее втори път.Твърде достатъчно беше, че стоях тогава и ме спасяваха случайните хора, защото се оказа, че никой друг не може. И как ще могат след силата на всички признания - и аз не мога.
Но ще се върна и .. и може би ще си взема откраднатото. Ако не съм го загубила.
Мога да живея и без това. Мога да си затварям очите и да играя до последно. Мога да мълча, когато ме питат и тогава няма да ми са наложи да се връщам. Мога да се откажа да се боря и да обърна тази страница. Мога да се скрия в спомените - някога някой ще ме намери, но и тогава няма да е приключило. Мога да оставя времето да го направи вместо мен, само че никога няма да разбера кой е бил победител.
И евентуално няма да понеса загубата.
Абонамент за:
Публикации (Atom)