Saved

 Удавих себе си в толкова много любов. Превърнах се в голо желание, в миговете, в които ръцете ни са заедно на плажа, в двете секунди слънце преди новия порой. И живях с тази любов, която някой ни е излъгал, че е достатъчна и бях цяла, бях истинска. Нашето е отдавна забравена приказка. Няма разум в това обсебващо да се нуждаеш от другия, в силата, с която с теб се раздаваме до последния атом и до последната глътка надежда, сякаш светът ще спре да съществува, ако се откъснем и останем сами. Ти никога не си ми достатъчен. Построих си нова вселена и тя всъщност е точно толкова розова, колкото са най-наивните ни детски мечти и някак започнах да вярвам, че невъзможното някак все пак е възможно, защото любовта ни ще издържи.
 Но любовта се спасява. Загубих емоциите си, чувствата си и желанията си в морето от нас, любовта ми отне всичко и ... когато едно нещо е общо, то накрая е ничие. И с цялото нищо, с горчилката от промените, със сълзите, които просто не те достигнаха, с премълчаните истини и всички компромиси, които бяха и ще бъдат направени, трябваше да намеря начин и сила да ти подам отново ръка. Боли. Любовта ни. Споделена, неизчерпаема, съществуваща, но боли. Разрушава те до степен, в която и надеждата няма място в сърцето ти. Отнема ти всичко хубаво, всичко, за което си се държал винаги. Оставя те, измъчва те, изтисква те бавно и сигурно, защото не си сам и това наранява повече.
 И въпреки това ще те обичам. Защото ще е ужасно да те няма в живота ми.