Не ти пука до ... изведнъж! Но къде е моето изведнъж? И защо, по дяволите, споровете са ми сиви и дъждът просто си вали, защото после ще му обърна внимание, някой друг ден ще записвам това, което всъщност не искам да изпускам, ама до това искам колко време е минало ... И часовете са ми сиви, и безразличието, което някак се просмуква по-успешно от чувствата е едно такова безцветно, скучно и мъгливо и просто не достига до мен, понеже съм някъде в моя свят. I'm coming home ... Даже ми е все едно, че нямам къде да се върна. Онези бодлички в душата ми, които настойчиво ми повтарят за ехото на това срутване, са безсилни ... знам, че ще забравя. Ще забравя, че светът не го интересува аз коя вселена населявам и защо съм спряла да се въртя и се опитвам да спра още някого, нито как ще се излекувам от това. Да, защото мога въобще да не го правя и защото ... какво значение всъщност има, че нямам бягство от реалността, друго бягство освен глухотата.
I’m coming home
I’m coming home
Tell the World I’m coming home
Let the rain wash away all the pain of yesterday
Тя.не.се.измива.
И не е вчерашна.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
1 коментар:
И е повече от болка.
Публикуване на коментар