Далеч съм, уморена съм и се отказах да се боря за бледите копия на онова, което си мислех, че е светът, любовта и ... всичко останало. Разочарована съм. Гледах звездите, а си останах в калта и нищо не получих от тези звезди, доникъде не достигнах. Претръпнах на прецъфтявания, на разрушаването на нелепите ми представи за това иначе цветно земно кълбо. Преди да угаснат, фойерверките се разпръскват в небето и за един миг това е възторг, а в следващия е нищо. Аз подминах твърде бързо всички изригвания, макар дъхът ми да е спирал и да съм затваряла очи толкова пъти. И все пак не видях.
И не мога да търся ново небе за ново изгубване. Пропита съм със сивота. Утрото ми е хладно, звездите са ми безцветни, хората също. Накрая пак ще приключа с точка, която няма значение, защото отчаянието продължава, защото химикалката проби дупка в листа ми и аз просто скочих в нея.
____________________ "не забравяй какво не си казахме" _______________
Абонамент за:
Коментари за публикацията (Atom)
1 коментар:
дано да има дъно!
'всичко е любов' казват да, но тя е доста непостоянна...и какво правим когато я няма..., би следевало нищо е любов или любовта е нищо...или е сиво както казваш, въпреки че сивото сам по себе си е хубав цвят и добра основа.
...та исках уж само да кажа..., дано, дано да има дъно!
Публикуване на коментар