tearing love apart

 Очите ми горят, сякаш не съм пила вода с дни. Зелени са, отново. Всичко в мен е смачкан и захвърлен космос, в който нещата нямат места, а само имена, които се забиват по мен със силата на случайно захвърлени думи. Толкова е разбъркано, че дори в изреченията ми си проличава как не зная кое на кого принадлежи и как да върна всичко обратно. Нямам силата да се сгуша в тази безредица, да се опитам да я почувствам моя, защото навсякъде около мен е издраскано с опитите ми и вече започна да излиза красиво от прекалено вторачване. Никой няма да ми позволи да се скрия, няма скривалище за съзнанието, което те изправя пред очите на другите и ти крещи колко голяма е този път грешката и как нямаш право да вземаш чужди решения. Всичко пристига със закъснение.
 А тишината в това разпръснато пространство е толкова позната, толкова искана някога, толкова осъждаща ме да преживея станалото. Тя е тишина, която ми позволява да пиша единствено истинското, единствено онова, което не исках да показвам пред другите, защото останалото за говорене вече е казано.
 Аз съм така малка в този така разпростиращ се космос, че е невъзможно да бъда открита сред останките от чуждите постъпки и думи. Нямам значение, атомите нямат самостоятелно значение, те само се прилепват към нещо и някого и започват да строят пясъчни кули. Аз съм способна да съществувам самостоятелно, но в кое от целият хаос съм аз?
 Не вода ми е нужна, а рамо.