Не се намирам. Търсих се в книгите, в музиката, в обектива, търсих се в тълпата преди броени минути, също така и в празната стая. Погледнах за всеки случай в дневника - нали там се крия, когато нещо в мен прекали, после преобърнах любимите завивки да не би да съм забравила да се събудя, но не съм ... Всичко около мен говори, че до преди малко съм била тук - парфюмът ми натрапчиво се носи из стаята, за да прикрие миризмата на цигари. Дори рибите съм нахранила - винаги го правя, независимо колко често забравям да полия цветето.
Изчезнах някъде, а моите очи са толкова привикнали, че не мога да се открия. Може би съм се стопила в пространството, след като раздадох толкова много от себе си. Нима това е възможно? Да съм изчерпана? Надали, това не съм аз. 
Май ще се откажа да се търся. Ще се върна, за да довърша дневника и да оправя леглото. Това правят добрите момичета - връщат се, защото някой има нужда от тях. А аз прекарах последните съзнателни години в опити да бъда необходима. И след толкова усилия накрая си издълбах своя дупка в стената, а след още толкова всички забравиха, че на никому не му е нужна.
Върнах се. Благодаря, че ме потърси.
Следващия път просто запали лапмата.